Времето в Лондон между 1978 и 1981 година беше донесло и друга полза. Според обичая си той даде собствени кодови имена на Прайм и Беренсън — Прайм беше Найтсбридж, а Беренсън — Хампстед. Но имаше още и Челси…
Той уважаваше Челси, колкото презираше Прайм и Беренсън. За разлика от тях Челси не беше агент, а контакт, човек високо в йерархията на страната си и както и Карпов, прагматик, здраво свързан с реалната си работа, страната си и заобикалящия го свят. Карпов не преставаше да се учудва от намеците в западната преса, че разузнавачите живеят в измислен свят — за него в измислен свят живееха политиците — подмамени и объркани от собствената си пропаганда.
Разузнавачите, той вярваше в това, трябваше да се движат по потайни улици, да се прикриват и да заблуждават, за да изпълнят задачата си, а ако попаднеха в царството на измислиците, както често се беше случвало на хората от ЦРУ, то причината трябваше да се търси в неуспехите им.
Челси на два пъти му беше изпращал намеци, че ако СССР продължава с някои свои действия, всички те в най-скоро време ще трябва да разчистват невъобразима помия. И двата пъти се оказа прав, а Карпов след отправените предупреждения беше издигнал авторитета си още повече.
Той се съсредоточи върху настоящите проблеми. Борисов беше прав — Генералният секретар беше започнал някаква своя операция под носа на властите в Англия, но от нея беше отстранена КГБ. Предчувстваше някаква опасност. Старият не беше професионалист независимо от годините, прекарани начело на КГБ. Дори собствената му кариера да бъде изложена на риск, той трябваше да разбере какво се върши. Но внимателно. Много внимателно.
Погледна часовника си. Единадесет и половина. Той изчака колата, качи се и се прибра в Москва.
Този понеделник Бари Банкс пристигна в главната квартира на MI6 в девет без десет. Сентинел Хаус е голяма, квадратна и учудващо безвкусна сграда на южния бряг на Темза, дадена под наем на едно министерство от лондонския градски съвет. Асансьорите се движат, както си поискат, а на долните етажи има стенни мозайки, от които вечно се ронят камъчета като някакъв керамичен пърхот.
Банкс се легитимира на входа и незабавно се качи горе. Главният го прие веднага, както винаги засмян и сърдечен към по-младшите сътрудници.
— Познаваш ли случайно един на име Джон Престън в „Петицата“? — попита „С“.
— Да, сър. Не добре, но сме се виждали няколко пъти. Обикновено в барчето, в „Гордън“, когато съм отивал там.
— Той оглавява „С.1 (А)“, нали, Бари?
— Вече не. Преместиха го в „С.5 (С)“. Миналата седмица.
— О, така ли? Доста внезапно… Чух, че се е справял добре в „С.1 (А)“.
Сър Найджъл нямаше нужда да обяснява, че се е запознал с Престън на специални съвещания, или пък че го е използвал за собствен „копой“ в Южна Африка, Банкс не знаеше нищо за аферата „Беренсън“, нито пък трябваше да знае. От своя страна той се чудеше какво ли има наум главният. Доколкото му беше известно, Престън нямаше нищо общо с „Шестицата“.
— Много неочаквано наистина. Всъщност той изкара там само няколко седмици. До Нова година беше началник на „F.1 (D)“. След това трябва да е направил нещо, да е ядосал сър Бърнард или по-вероятно Харкорт-Смит, та го изритаха в „С.1 (А)“. А сега на първи април — пак.
„Аха — помисли сър Найджъл. — Ядосал Харкорт-Смит, така ли? Подозирах нещо подобно. Интересно защо?“ На глас каза:
— Някаква представа какво може да е направил, че да ядоса Харкорт-Смит?
— Дочух нещо, сър. От Престън. Не ми го каза на мен, но аз бях достатъчно близо. В барчето в „Гордън“ преди около две седмици. Самият той изглеждаше разстроен. Изглежда, е подготвял някакъв доклад от години и го предал миналата Коледа. Според него си струвало да му се обърне внимание, но Харкорт-Смит му сложил БП-то.
— Мммм, „F.1 (D)“… това се занимаваше с крайно левите елементи, нали? Виж, Бари. Искам да направиш нещо за мен. Но тихо. Без песни и танци. Намери входящия номер на този доклад и го изтегли от регистратурата. Дай го на куриера и отбележи, че е лично за мен.
Банкс беше на път за „Чарлс“ малко преди десет часа.
Екипажът на „Аерофлот“ закуси спокойно, а в 9,29 старши летецът Романов погледна часовника си и отиде в мъжката тоалетна. Преди това беше влизал вътре и вече знаеше в коя клетка да влезе. Втората от края. Вратата на първата беше вече затворена и заключена. Той влезе и се заключи. В 9,30 мушна под преградата едно картонче, на което бяха написани уговорените цифри. Една ръка взе картончето, написа нещо на него и го върна под преградата. Романов го взе. На гърба бяха нанесени цифрите, които бе очаквал.