— Добър вечер, Джон. Имаш ли нещо против да разменим две думи?
Изненадан, Престън седна до човека, облечен с палто. Банкс затвори вратата и се отдалечи.
— Виж какво, знам, че това е странен начин да се срещнем. Но както и да е. Не трябва да разклащаме лодката, нали? Смятам, че досега не съм имал прилична възможност да ти благодаря за работата в Южна Африка. Първокласна работа. Хенри Пиенаар беше много впечатлен. Също и аз.
— Благодаря, сър Найджъл!
„Какво ли иска старата лукава лисица? Със сигурност не това, за което говори.“ Но „С“ изглеждаше замислен.
— Има още нещо — каза той след малко, сякаш разсъждаваше на глас. — Младият Бари ми каза, че е забелязал, че преди Коледа си предал един много интересен доклад за левите екстремисти в страната. Може и да греша, но вероятно част от финансирането идва от чужбина, разбираш за какво става дума, надявам се. Работата е, че докладът ти не ни беше предоставен във „фирмата“. Жалко.
— Сложиха ми „БП“.
— Да, да, Бари ми каза. Наистина жалко. Бих искал да го погледна. Няма ли как да си намеря копие?
— В регистратурата е — каза Престън озадачен. — Може да е оставен без последствие, но е регистриран. Бари трябва само да го получи оттам и да го изпрати по куриера.
— За жалост не може. Вече е изтеглен. От Суонтън. Той не е свършил още с него и не иска да го даде.
— Но той е от финансите!
— Да — каза със съжаление сър Найджъл, — и преди това е бил у някого в администрацията. Човек може да си помисли, че нарочно го крият.
Престън беше изумен. Виждаше отпред Банкс, който пристъпваше от крак на крак.
— Има още едно копие. Моето лично. В сейфа ми е.
Банкс ги закара. През вечерния трафик едва пълзяха. Един час по-късно Престън подаде през прозореца на форда личното си копие от доклада.
14.
Генерал Евгений Карпов изкачи и последните стълби до третия етаж в блока на „Проспект мира“ и натисна звънеца. След няколко минути вратата се отвори. Беше жената на Филби. Вътре се чуваха гласовете на децата. Дойде в шест вечерта, защото те щяха да са се върнали от училище дотогава.
— Здравей, Ерита.
Тя дръпна глава назад предизвикателно. Дамата защитаваше съпруга си. Изглежда, знаеше, че Карпов не го обича особено.
— Другарю генерал?
— Ким у дома ли е?
— Не, няма го.
Не „излезе“, а „няма го“, помисли Карпов. Той се престори на изненадан:
— О, надявах се да го намеря. Знаеш ли кога ще се върне?
— Не. Ще се върне, когато се върне.
— Знаеш ли къде мога да го намеря?
— Не.
Карпов се смръщи. Филби беше казал нещо на тази вечеря у Крючков… че не му дават да кара кола след инсулта. Вече беше проверил паркинга в сутерена. Волгата на Филби беше там.
— Мислех, че ти го возиш с колата тези дни, Ерита.
Устните й се дръпнаха в полуусмивка. Лицето й не беше на жена, изоставена от мъжа си. По-скоро — на жена, чийто мъж е бил повишен.
— Вече не. Има шофьор.
— Охо! Е, съжалявам, че го изпуснах. Ще го намеря, когато се върне.
Слезе по стълбите замислен. Пенсионираните полковници не получаваха служебни коли. Когато се прибра у тях (живееше на две преки от хотел „Украйна“), набра номера на гаража на КГБ и настоя да говори с дежурния диспечер. Когато се представи, реакцията беше уместно почтителна. Гласът му беше сърдечен и весел:
— Нямам навик да давам букети с карамфили, но когато се свърши работата добре, не виждам защо не.
— Благодаря ви, другарю генерал.
— Става дума за този шофьор, който вози моя приятел, полковник Филби, той много го похвали. Казва, че бил много добър. Ако моят някога се разболее, искам да ми изпращате него.
— Благодаря ви още веднъж, другарю генерал. Самият аз ще предам на другаря Георгиев.
Карпов затвори. Георгиев. Не беше чувал името му. Но един спокоен разговор с него би бил полезен.
На следващата сутрин, 8 април, „Академик Комаров“ бавно се отправи нагоре по реката към пристанището на Глазгоу. При Грийнък корабът спря за малко, за да качи лоцмана и двама митничари.
Те изпиха според обичая по чашка при капитана и разбраха, че корабът идва от Ленинград, че не е натоварен и че ще товари принадлежности за индустриални помпи от „Уеър ъв Каткарт Лимитед“. Митничарите провериха списъка на екипажа, но не запомниха никое име. По-късно щеше да се окаже, че в него е записан морякът Константин Семьонов.
Когато „нелегални“ агенти на КГБ влизат в дадена страна с кораб, обикновено името им не се вписва в списъка на екипажа. Те пристигат скрити в специални тайници в конструкцията на кораба, така че и най-прецизните митничари не могат да ги открият. Така, ако агентът остане на брега, при тръгване няма да има неприятности. Но при сегашния случай трябваше да се бърза. Нямаше време да се подготвя скривалище.