Продължи да говори още два часа и сър Найджъл, когато се качи в колата, за да го закарат до Лондон, беше дълбоко замислен.
„Академик Комаров“ пристана на кея Финистън, в сърцето на Глазгоу, така че тежките кранове да могат да го натоварят на сутринта. Тук няма паспортни или митнически проверки. Чуждестранните моряци просто могат да слязат от корабите си и да тръгнат по улиците на града.
В полунощ, когато професор Суийтинг все още говореше, морякът Семьонов слезе по трапа, извървя стотина метра по кея, заобиколи „Бети Бар“, пред чиято врата няколко моряци все още отстояваха правото си на едно последно питие, и тръгна нагоре по улица Финистън.
Беше незабележителен, с протрити обувки, кадифени панталони, поло и анорак. Под мишница стискаше брезентов чувал, завързан с шнур. Мина под линията на метрото, стигна до Аргайл стрийт и после зави наляво до Партик крос. Без да поглежда карта на града, продължи до Хиндлънд Роуд и вървя по него още около миля до кръстовището с още една голяма пътна артерия — Грейт Уестърн Роуд. Маршрута си бе запомнил отдавна.
На това място погледна отново часовника си. Имаше на разположение още половин час, а срещата беше на около десет минути път. Зави наляво и стигна до хотел „Понд“, до езерото с гребни лодки и на стотина метра от бензиностанцията на „Бритиш Петролиум“, чиито светлини ясно се виждаха в тъмнината. Видя ги близо до автобусната спирка на ъгъла на Грейт Уестърн и Хюендън. Бяха петима, часът беше един и половина сутринта, въртяха се под навеса на спирката.
В някои части на Англия ги наричат „скинхедз“ (бръснати глави) или „пънкари“, но в Глазгоу ги наричат „нед“. Той реши да пресече улицата, но твърде късно. Един от тях му извика нещо и всички се изсипаха от навеса. Той знаеше малко английски, но размазаният от алкохол глазгоуски диалект беше непосилен за него. Те преградиха тротоара и той излезе на платното. Единият го хвана за ръката и изкрещя нещо. Всъщност хулиганът каза нещо като:
— К’о иаш ф торбичката я’а вийм?
Но Семьонов не разбра нищо и се опита да подмине. Те се нахвърлиха върху него и той падна на земята под порой от удари. Когато лежеше подпрян до бордюра, започнаха да го ритат. В полусъзание чувстваше как дърпат торбата му, така че я стисна с две ръце до корема си и се сви на кълбо. Ударите попадаха в главата и бъбреците му.
Към кръстовището гледат няколко заможни четириетажни жилищни сгради. Мисис Силвестър беше стара, овдовяла, сама, страдаща от артрит и не можеше да спи. Тя живееше на последния етаж на една от тези сгради. Тя чу виковете отдолу и докуцука до прозореца. Гледката я накара да отиде до телефона и да набере 999, полицията. Тя каза на кое кръстовище да изпратят кола, но затвори, когато попитаха за името и адреса й. Почтените хора, а тези там са много почтени, не обичат да се замесват.
Когато ги повикаха, полицаите Алистър Крейг и Хю Макбейн бяха на около миля надолу по булеварда и при липсата на движение достигнаха до мястото на произшествието за деветдесет секунди. Когато чуха сирената и видяха светлините, побойниците престанаха да дърпат чувала и избягаха през тревната площ, така че полицейската кола да не може да ги гони. Когато Крейг отвори вратата и излезе от колата, те бяха далече и преследването — излишно. При всички случаи жертвата беше по-важна.
Крейг се наведе над падналия. Той беше свит като ембрион и в безсъзнание.
— Линейка, Хю — извика той на колегата си в колата и Макбейн взе микрофона на радиостанцията. Линейката дойде от болницата „Уестърн Инфърмъри“ след шест минути. Двамата полицаи въобще не пипаха падналия, а само го завиха с едно одеяло.
Санитарите поставиха тялото върху носилката и я вкараха в колата. Крейг вдигна чувала и го хвърли вътре.
— Отиди с него, аз идвам! — извика Макбейн и Крейг също се качи в линейката. След по-малко от пет минути бяха в приемното отделение на травматологията. Двамата санитари прекараха носилката през люлеещата се врата и надолу по коридора към отделението. Тъй като това беше приемната на бързата помощ, не се налагаше да се чака в общата чакалня, където бяха обикновените нощни пияници с белези и рани, получени при разнообразни контакти с неподатливи предмети.
Крейг изчака Макбейн да паркира колата отпред, на паркинга.
— Хю, ти се оправи с приемните формуляри, аз ще отида да видя дали ще имаме име и адрес.
Макбейн въздъхна. Вечните формуляри. Крейг вдигна торбата и тръгна по коридора, по който беше минала носилката. Травматологията на „Уестърн Инфърмъри“ представлява един коридор с люлеещи се врати на двата края и дванадесет стаи със завеси вместо врати, по шест от всяка страна. Единадесет от стаите служат за прегледи, а дванадесетата е за сестрите. Тя е най-близката до задната врата, през която минават носилките. Вратата от другия край е остъклена с полупрозрачни огледала и води към чакалнята, където по-леките случаи чакат реда си.