След като остави Макбейн на пропуска, за да попълни формулярите, Крейг мина през огледалната врата и видя носилката с пребития в другия край. Дежурната сестра го погледна бързо — при всички случаи беше жив — и нареди на санитарите да го сложат на кревата в една от стаите, за да може носилката да се върне в линейката. Сложиха го в стаята срещу тази на сестрите.
Дежурният лекар, индиец на име доктор Мехта, дойде, накара санитарите да съблекат мъжа до кръста и го прегледа внимателно, след което поиска рентгенова снимка и отиде да се погрижи за пострадал от автомобилна катастрофа.
Сестрата се обади в рентгеновото отделение, но в момента там имаше пациенти. Казаха й, че ще я уведомят, когато са свободни. Тя сложи чайника, за да направи чай. Крейг, след като се убеди, че пострадалият още е в безсъзнание, взе анорака и торбата му и ги сложи на масата на сестрата.
— Имаш ли излишна чашка от тази отвара? — Тонът му беше шеговит като на хората, които през нощта са длъжни да разчистват мръсотията на големия град.
— Може и да имам. Но не зная защо да я хабя за такива като тебе.
Крейг се ухили. Той претърси джобовете на анорака и извади моряшки паспорт. Снимката беше на човека в носилката и надписите бяха на руски и на френски. Не разбираше нито единия, нито другия. Не можеше да чете кирилицата, но поне името, написано с латиница, можеше.
— Кой е „Джими“? — попита дежурната сестра, докато приготвяше две чаши чай.
— Прилича на моряк. При това руснак. — Крейг беше притеснен. Местен жител, пребит от местна банда, е едно нещо. Чужденец, още повече руснак, означава проблеми. За да се опита да разбере от кой кораб е, Крейг изпразни съдържанието на торбата.
В нея имаше навита на руло памучна фланелка, а в нея беше увита цилиндрична кутия за тютюн със завинтващ се капак. В кутията нямаше тютюн, а памук и в памука имаше два алуминиеви диска, като между тях беше поставен трети, от мътносив метал, два инча в диаметър: Крейг разгледа дисковете без особен интерес, постави ги обратно в кутията и затвори капака. Остави я до паспорта на масата. Той не знаеше, че жертвата вече е в съзнание и го наблюдава през завесата. Знаеше само, че е време да се обади в управлението, че става дума за пребит руснак.
— Да използвам телефона, муци? — Той взе слушалката.
— Не ме муцкосвай — извика сестрата, която беше малко по-възрастна от двадесет и четири годишния Крейг. — Боже мили, от ден на ден все по-млади!
Той започна да набира. Никога не ще се узнае какво е минало през ума на Константин Семьонов. Замаян и объркан, може би със сътресение на мозъка от ритниците по главата, той безпогрешно разпозна униформата на полицая с гръб към него в стаята отсреща. Видя собствения си паспорт и пратката, която трябваше да предаде на агента, поставени на масата до ръката на полицая. Беше видял, че полицаят разглежда съдържанието на кутията — лично той не се беше осмелил да види какво има вътре, — а сега държи телефона. Може би му се е присънила безкрайна присъда при строг режим в някоя задушна килия…
Крейг усети грубо блъсване встрани и това го завари неподготвен. Една гола ръка се протегна покрай него, сграбчи кутията. Той реагира бързо, хвърли слушалката и хвана ръката.
— Какво правиш, по дяволите?! — изкрещя той. Тогава реши, че завалията халюцинира, и го хвана, за да го удържи. Кутията падна на пода. За миг Семьонов се втренчи в шотландския полицай, после се паникьоса и побягна. Крейг се развика и хукна да го гони по коридора.
Шорти Патерсън беше пияница. Животът му, отдаден на продукцията на спиртоварните, го беше направил безработен и невъзможен за наемане на работа. Той не беше обикновен пияница — беше довел напиването си до вид изкуство. Предния ден той получил социалната си помощ, отправил се директно в най-близката кръчма и до полунощ се парализирал. В малките часове се ядосал от пренебрежителното отношение на един уличен стълб, който отказал да му отпусне пари за едно питие, и ударил горкото творение.
Бяха направили рентгенова снимка на счупената му ръка и той се влачеше по коридора към стаята си, когато един човек, гол до кръста, с насинен гръден кош и разкървавено лице, изскочи иззад една от завесите и се втурна към него, подгонен от полицай. Шорти знаеше дълга си към един колега страдалец. Не обичаше полицаите, които, изглежда, си нямаха друга работа, освен да го изваждат от удобните канавки и да го водят на места, където го карат да се къпе. Той остави бягащия да мине и протегна крак.