— Ах, тъпо, гадно копеле! — изрева Крейг, когато се срути на земята. Докато се изправи, руснакът беше спечелил десетина метра.
Семьонов мина през огледалната врата, излезе в чакалнята, но не видя тесния изход навън отляво, а се втурна през широката двойна врата отдясно. Намери се в коридора, през който бяха минали с носилката преди известно време. Той отново зави надясно и се оказа срещу приближаваща носилка, край която имаше лекар и сестра, държащи бутилки с плазма. Носилката запушваше целия проход. Зад гърба си чуваше тропане на ботуши.
Вляво имаше малко фоайе с две врати. Зад едната беше асансьорът. Промуши се вътре. Асансьорът тръгна нагоре и той чу как полицаят блъска по вратата. Облегна се и затвори очи изтерзан.
Крейг се затича нагоре по стълбите. На всеки етаж проверяваше светлините над асансьора. Все още се качваше. На последния, десети етаж той стигна изпотен, ядосан и запъхтян.
Руснакът беше излязъл на десетия. Погледна за едната от двете врати, но там имаше само спящи пациенти. Имаше и още една — отворена, а зад нея стълби. Той изтича нагоре и се намери в друг коридор, но там имаше душове и складови помещения. Накрая видя още една врата, също отворена, и през нея се чувстваше топлата, влажна нощ. Тя водеше на покрива.
Крейг беше побеснял от яд, но в края на краищата излезе навън. Когато очите му привикнаха с тъмнината, успя да различи човешка фигура близо до северния парапет. Ядът му се изпари. Аз също бих се паникьосал, ако се събудя в московска болница, помисли той. Тръгна към мъжа с разперени ръце, за да му покаже, че са празни.
— Хайде, Джими, или Иван, или както ти е името. Всичко ти е наред. Чукнаха те по главата, това е всичко. Хайде да те водя долу.
Сега очите му бяха напълно свикнали. Лицето на руснака се виждаше ясно при отблясъците от града долу. Изчака го, докато се приближи на двадесетина метра. След това погледна надолу, пое въздух дълбоко, затвори очи и скочи.
Няколко секунди Крейг не можеше да повярва. Дори и след като чу мекото тупване на тялото на служебния паркинг на тридесет-четиридесет метра надолу.
— О, Боже! — изпъшка той. — Ще си имам неприятности.
С разтреперани пръсти той намери личната си радиостанция и повика управлението.
На стотина метра от бензиностанцията на „Бритиш Петролиум“, на половин миля от автобусната спирка, скътано до хотел „Понд“ се намира езерото с лодките. Няколко каменни стъпала водят от тротоара до самото езеро и до долния им край има две дървени пейки.
Смълчаният човек, облечен в кожени дрехи, погледна часовника си. Три часът. Срещата беше определена за два. Само един час закъснение се допускаше. Имаше и резервна среща, на различно място, след двадесет и четири часа. Ще отиде там. Ако куриерът не се яви, ще трябва да използва радиото отново. Стана и си тръгна.
Хю Макбейн не беше близо до пропуска, когато руснакът и Крейг профучаха оттам. Беше отишъл до колата, за да свери времето на побоя и времето, в което ги бяха уведомили. Когато „съседът“ му (това е местен жаргон за „партньор“) се появи, изглеждаше блед и потресен.
— Алистър, разбра ли му името най-накрая?
— Той е… беше… руснак, моряк… — каза Крейг.
— Мама му стара. Само това липсваше. Как му се пише името?
— Хю… той… току-що се хвърли от покрива…
Макбейн остави писалката и загледа с невярващи очи „съседа“ си. След това обучението си каза думата. Всеки полицай знае, че ако нещо се обърка, трябва да си прикриеш гърба, да следваш предписаните процедури до запетайката и никакви каубойски номера, нито пък „мъдри“ инициативи.
— Обади ли се в управлението?
— Да. Ще изпратят някой.
— Ела да извикаме лекаря.
Намериха доктор Мехта вече изтощен от работа. Той ги последва до паркинга, огледа ужасния размазан труп, обяви смъртта и се върна към задълженията си. Санитарите донесоха едно одеяло, за да го покрият и след още половин час линейката го закара в моргата на „Джоселин Скуеър“, близо до „Солт Маркет“. Там други хора щяха да махнат остатъка от дрехите — панталони, обувки, чорапи, долни гащи, часовник, — всичко щеше да бъде етикетирано и поставено в пликове, за да може да се прибере.
В болницата трябваше да се попълват още формуляри — тези за приемането бяха запазени като доказателства, макар че нямаше да се използват по предназначение. Полицаите прибраха вещите на мъртвия — един анорак, един пуловер с поло яка, една брезентова торба, една памучна фланелка (навита), една кръгла кутия за тютюн.