Преди да свършат, около петнадесет минути след като се обади Крейг, от управлението пристигна инспектор с един сержант, и двамата униформени, и помолиха за свободна стая. Предоставиха им една свободна канцелария и те се заеха с показанията на двамата полицаи. След десет минути инспекторът изпрати сержанта до колата, за да повика дежурния старши офицер. Беше четири часа сутринта, четвъртък, 9 април. В Москва беше осем часа.
Генерал Карпов изчака да излязат от града, преди да заговори шофьора Георгиев. Очевидно тридесетгодишният шофьор беше дочул, че генералът го е посочил лично, и се стремеше да му угоди.
— Харесва ли ти работата при нас? — попита Карпов.
— Много, другарю генерал.
— Доста се ходи насам-натам. Не е като в някоя задушна канцелария.
— Да, другарю генерал.
— Чувам, возил си моя приятел полковник Филби тези дни.
Кратка пауза. По дяволите, помисли Карпов, казали са му да мълчи.
— Ъъ, да.
— По-рано сам караше. До инсулта.
— Да, и той каза това, другарю генерал.
По-добре да цепи направо:
— Къде го вози?
По-дълга пауза. Карпов виждаше лицето на шофьора в огледалото. Беше объркан, явно затруднен.
— Из града, другарю генерал.
— На някое определено място ли, Георгиев?
— Не, другарю генерал, из града.
— Спри тук, Георгиев.
Чайката излезе от привилегированото централно платно и като премина през трафика, насочен на юг, спря на един крайпътен паркинг.
Карпов се наведе напред:
— Знаеш ли кой съм аз, другарю шофьор?
— Да, другарю генерал.
— И знаеш какъв съм в КГБ?
— Да, другарю генерал-лейтенант.
— Тогава не ме разигравай, млади момко. Къде точно ходихте?
Георгиев преглътна. Карпов забеляза, че се бори вътрешно. Въпросът е, кой му е наредил да мълчи за това, къде са ходили с Филби? Ако е самият полковник, Карпов беше по-старши от него. Ако обаче заповедта е от по-високо… Всъщност това бе инструкция на майор Павлов, който беше заплашил Георгиев сериозно. Макар и само майор, той е от „гвардията“, докато в Първо главно работят какви ли не хора. И все пак генералът си е генерал.
— Повечето по разни срещи. Някои в централните московски апартаменти, другарю генерал. Но не съм влизал вътре и не знам точно къде.
— Някои в центъра на Москва. А другите?
— Винаги в една вила, в Жуковка.
Територия на ЦК — помисли Карпов.
— Знаеш ли чия?
— Не, другарю генерал, честно! Той ми казваше откъде да карам. После го чаках в колата.
— Кой друг идваше на тези срещи?
— Веднъж пристигнахме две коли едновременно. Видях човека от другата кола да влиза…
— Позна ли го?
— Да, другарю генерал. Преди да дойда в КГБ, бях шофьор в армията. Бяхме в Кандахар, Афганистан, и возех един полковник от ГРУ. Веднъж возих и този човек заедно с полковника. Генерал Марченко.
Охо, старият приятел Пьотър Марченко, мислеше Карпов, специалист по дестабилизация.
— Някой друг?
— Видях само още един шофьор, другарю генерал. Говорихме си с него, докато чакахме. Но този не беше много разговорлив. Само спомена, че вози някой от Академията на науките. Честно, другарю генерал, нищо повече не знам.
— Карай, Георгиев.
Карпов се облегна и се загледа в горския пейзаж край пътя. Значи срещали са се четирима, домакинът от ЦК или Върховния съвет, Филби, Марченко и неизвестен академик. Подготвяли са нещо за Генералния секретар.
Следващият ден беше петък и управляващите щяха да свършат работа колкото се може по-рано, за да отидат на вилите си. Знаеше, че вилата на Марченко е в Переделкино, недалеч от неговата. Знаеше и слабостта му. Въздъхна. По-добре да вземе много коняк. Чакаше го тежко изпитание.
Старши офицерът Чарли Форбс изслуша полицаите Крейг и Макбейн внимателно и спокойно, като от време на време задаваше въпроси. Не се съмняваше, че казват истината, но беше работил в полицията достатъчно дълго, за да знае, че истината не винаги може да ти отърве кожата.
Работата беше лоша. Формално мъртвият руснак е бил под попечителството на полицията, пък макар и в болницата. На покрива не е имало никой освен Крейг. Няма ясен мотив за самоубийството. Той лично дори и не се интересуваше защо го е направил. Както и всички останали, приемаше, че е бил в състояние на шок и е изпаднал в паника поради временна неадекватност. Цялото му внимание беше насочено към последствията за участъка му.
Налагаше се да се открие корабът, да се уведоми капитанът, да се идентифицира тялото, да се съобщи на руския консул и, разбира се, на пресата, проклетата преса, част от която не би се поколебала да засвири на любимата си струна — полицейската бруталност. Цялата работа беше, че не знае отговорите на повечето въпроси, които биха му задали. Защо ли е скочил този глупак?