В четири и половина вече нямаше какво да правят в болницата. Машината щеше да се завърти призори. Нареди да се връщат в управлението.
В шест часа двамата полицаи бяха написали подробните си показания. Чарли Форбс в кабинета си се занимаваше с изискванията на процедурите. Дамата, набрала 999, се издирваше, може би напразно. Разполагаха и с показанията на двамата от линейката, повикана чрез полицейската радиостанция. Поне за побоя нямаше да има съмнения.
Показания бяха взети и от медицинската сестра, от доктор Мехта и от човека на пропуска, който свидетелства, че е видял Крейг да тича след човек, гол до кръста. След това никой не беше видял нищо.
Форбс научи, че в пристанището няма друг съветски кораб освен „Академик Комаров“, и изпрати полицейска кола да доведе капитана за идентификацията на тялото. Събуди съветския консул, който щеше да дойде в кабинета му в девет, без съмнение с готов протест. Уведоми и началника на участъка им, както и прокурора, който трябваше да проведе предварителното съдебно следствие.
Личните вещи на мъртвия бяха поставени в пликове и заключени в шкаф на разпореждане на прокурора, който беше разрешил аутопсия за десет часа. Чарли Форбс се изпъна назад и се обади в бюфета за кафе и кифли.
Докато Чарли Форбс се занимаваше с документацията, Крейг и Макбейн подписаха показанията си и слязоха в бюфета да закусят. И двамата бяха разтревожени и споделиха тревогите си с един зле облечен сержант от неуниформените. След това им бе разрешено да се приберат у дома си и да поспят.
Нещо, което бяха казали, накара цивилния сержант да отиде до един телефонен автомат и да се обади. Обезпокои инспектор Кармайкъл, чието лице беше покрито с пяна за бръснене. Той го изслуша внимателно и довърши бръсненето си замислен. Той беше от специалния отдел.
В седем и половина той помоли главния инспектор от униформения отдел да присъства в десет часа в моргата. Покани го.
В същата морга в осем часа капитанът на „Академик Комаров“, придружен от неизменния политически офицер, се вгледа във видеоекрана, на който скоро се появи насиненото лице на Семьонов. Той кимна бавно и измърмори нещо на руски.
— Това е той — каза политическият офицер. — Искаме да видим нашия консул.
— Той ще бъде в участъка в девет часа — каза униформеният сержант, който ги придружаваше. И двамата руснаци изглеждаха потресени и потиснати. Сигурно е тежко да загубиш човек от екипажа, мислеше сержантът.
В девет часа съветският консул беше въведен в кабинета на Форбс. Говореше английски перфектно. Форбс го покани да седне и заразказва събитията от предната вечер. Преди да довърши, консулът го подхвана:
— Това е безобразие! Трябва незабавно да се свържа с посолството в Лондон…
На вратата се почука и въведоха капитана заедно с политическия офицер. Освен униформения сержант с тях имаше още един човек. Той кимна на Форбс:
— Добро утро, сър. Може ли да остана?
— Разбира се, Кармайкъл. Мисля, че ще е напечено.
Но не беше. Политическият офицер още с влизането си дръпна консула настрана и зашепна нещо в ухото му. Консулът се извини и двамата излязоха в коридора. Върнаха се след три минути. Консулът се държеше хладно, но коректно. Разбира се, ще се наложи да се свърже с посолството. Сигурен е, че полицията ще направи всичко, за да задържи побойниците. Дали ще бъде възможно тялото и вещите на покойния да отпътуват за Ленинград с „Академик Комаров“, който трябва да отплава същия ден?
Форбс беше учтив, но твърд. Полицейското разследване ще продължи, тялото и вещите трябва да останат на разположение на полицията. Консулът кимна. Той влизаше в положението им. След това си тръгнаха.
В десет часа Кармайкъл влезе в залата за аутопсии, където професор Харланд вече миеше ръцете си. Както обикновено, разговорът се завъртя около времето, голфа, ежедневието. На няколко крачки от тях върху плочата над каналите беше тялото на Семьонов.
— Може ли да хвърля едно око — попита Кармайкъл.
Патоанатомът кимна.
Инспекторът проучи останките на руснака за около десет минути. Когато си тръгна, малко преди професорът да започне да реже, той отиде в кабинета си и се обади в Единбург, и по-специално в шотландското министерство на здравеопазването и вътрешните работи.
Свърза се с един пенсиониран полицай, който работеше там и беше свръзка с MI5 в Лондон.
По обяд звънна телефонът в „С.4 (С)“, Брайт вдигна и подаде слушалката на Престън.
— За теб е. Не искат да говорят с никой друг.