— Кой е?
— От Шотландия. Единбург.
Престън взе слушалката.
— Джон Престън слуша… да, добро утро и на вас…
Няколко минути мълча, веждите му се присвиваха. На лист хартия записа името Кармайкъл.
— Да. Мисля, че е по-добре да дойда. Предайте, моля, на инспектор Кармайкъл, че ще взема полета в три. Ще може ли да ме посрещне на летището? Благодаря.
— Глазгоу? — попита Брайт. — Те пък какво са забъркали?
— А, някакъв руски моряк, който паднал от един покрив и май нещо малко не е какъвто трябва. Връщам се утре. Вероятно няма нищо сериозно. Все пак — повод да се махна оттук за малко.
15.
Летището на Глазгоу е на осем мили югозападно от града и е свързано с него с магистрала М–8. Самолетът на Престън се приземи малко след четири и половина и той само с една лична чанта малко след това влезе в чакалнята. Отиде до гишето за информация и оттам повикаха по микрофона мистър Кармайкъл.
Инспекторът се появи и те се запознаха. След пет минути вече бяха в колата и пътуваха към здрачаващия се град.
— Хайде да говорим веднага — предложи Престън. — Започнете отначало и ми разкажете всичко.
Кармайкъл беше лаконичен и точен. Имаше много неща, които не знаеше, но беше имал време да прочете показанията на двамата полицаи, особено тези на Крейг, така че можеше да преразкаже по-голямата част от тях. Престън слушаше мълчаливо.
— Добре. Но какво ви накара да се обадите и да поискате човек от Лондон?
— Може би греша, но ми се струва, че е възможно този човек да не е моряк — каза Кармайкъл.
— Слушам ви?
— Крейг казал нещо в бюфета тази сутрин. Аз не съм бил там, но го е чул служител, който ми се обади. Макбейн се е съгласил с думите му. Обаче никой от двамата не споменава това в показанията си. Както е известно, в показанията се описват факти, а това са предположения. Все пак, стори ми се, че си струва да проверя.
— Продължавайте.
— Разказали, че руснакът бил превит като ембрион, в ръцете си стискал брезентова торба и я притискал към корема си. Крейг казал, че я пазел като „бебе“.
Престън разбра за какво става дума. Когато човек го ритат, той инстинктивно се свива на кълбо като Семьонов, но с ръце предпазва главата си. Защо да изложи главата си на ритниците само и само да запази една торба?
— След това — продължи Кармайкъл — странно е времето и мястото. Моряците обикновено не стигат по-далеч от „Бети Бар“ или „Стейбъл Бар“. Нашият е бил на четири мили от пристанището, на път заникъде — всичко отдавна е било затворено и наоколо няма никакви заведения. Какво е правил там по това време?
— Добър въпрос. После?
— В десет тази сутрин отидох на аутопсията. Тялото беше доста увредено от падането, но лицето беше, общо взето, запазено с изключение на няколко синини. Повече са го удряли в тила и по тялото. Виждал съм лица на моряци и преди това. Те са изгорели от слънцето, загрубели и набръчкани. Този имаше гладко, бяло лице, като на човек, живял на закрито.
И накрая — ръцете. Би трябвало също да са загорели и груби. Но не — бяха меки и бели като на чиновник. И накрая — зъбите. Един моряк от Ленинград би трябвало да има най-обикновени пломби от амалгама и обикновени коронки. Този имаше две златни коронки и бели пломби.
Престън кимна одобрително. Кармайкъл беше наблюдателен. Пристигнаха в хотела, в който Престън имаше резервирана стая.
— И още нещо. Дребно, но може би означава нещо — каза Кармайкъл, — преди аутопсията съветският консул се видя с шефа. Аз присъствах. Отначало сякаш беше готов да протестира, но после политическият офицер на кораба го дръпна настрана и нещо си приказваха. След това консулът се превърна в самата учтивост и разбиране. Като че ли политическият му каза нещо за умрелия. Стори ми се, че не искат да вдигат шум, преди да съгласуват с посолството.
— Казали ли сте на някого от униформените, че съм тук?
— Още не. Да им кажа ли?
Престън поклати глава.
— Да изчакаме сутринта. Ще решим тогава. Може и да няма нищо.
— Имате ли нужда от нещо друго?
— Копия от показанията, всичките, ако можете да ги вземете. И списък на вещите му. А те къде са, между другото?
— Заключени са в участъка. Ще направя копия и ще ги оставя тук по-късно.
Генерал Карпов се обади в ГРУ и заобяснява, че уж куриерът от Париж не му е донесъл оттам френски коняк. Той самият не пие, но дължи на генерал Марченко една услуга и ще мине да остави бутилките във вилата му през почивните дни, само иска да е сигурен, че там ще има някой. Дали могат да му кажат номера в Переделкино? Естествено, можеха. Човекът от ГРУ му го даде и забрави за това.