В повечето вили в Переделкино през зимата има домашен прислужник, който поддържа камините, така че собствениците да не започват почивните си дни при невероятен студ. Телефона вдигна прислужникът на Марченко. Да, генералът щеше да бъде там на следващия ден, петък. Обикновено пристига към шест вечерта. Карпов благодари и затвори телефона. Той реши да освободи шофьора и да изненада Марченко към седем часа.
Престън лежеше буден и размишляваше. Кармайкъл му беше донесъл всички показания. Като всички записани в полицията показания, и тези бяха формални и неестествени, съвсем различни от начина, по който хората разказват за това, което са чули и видели. Фактите, разбира се, бяха налице, но не и впечатленията.
Престън не знаеше, защото Крейг никъде не го беше споменал, а сестрата не беше видяла, че преди да побегне по коридора, Семьонов се е опитал да сграбчи кутията за тютюн. Крейг просто пишеше, че раненият го е „избутал и побягнал“.
Списъкът с личните вещи също не вършеше кой знае каква работа. Споменаваше се „кръгла кутия за тютюн и съдържание“, което би могло да бъде няколко унции лош тютюн.
Престън прехвърляше възможностите през ума си. Първо, Семьонов би могло да е „нелегален“, прехвърлен в страната. Заключение: едва ли. Бил е записан в списъка на екипажа и липсата му би била открита при отпътуването на кораба.
Добре. Значи, дошъл е в Глазгоу с кораба и е трябвало да замине с него на следващия ден. Тогава какво е правил в малките часове толкова далече по Уестърн Роуд? Щял е да остави пратка или да се срещне с някого. Добре. Дори би могло да е дошъл да вземе нещо за Ленинград. Още по-добре. Но след това възможностите се изчерпваха.
Ако е успял да предаде каквото е трябвало, защо е държал торбата до корема си, сякаш животът му зависи от нея? Тя би трябвало вече да е празна!
Ако е искал да вземе нещо, но не е успял, важеше същото. Ако е успял да го вземе, защо нищо интересно не е било намерено у него?
Ако това нещо е било прикрито някъде около тялото му, защо въобще е носел торбата? Ако нещото е било зашито някъде в дрехите му или е било скрито в тока на обувката му, защо не е дал торбата, която е интересувала нападателите най-много? Така би си спестил един побой и щеше да може да проведе срещата си или да се върне на кораба само с няколко синини.
Престън прехвърли още няколко възможности. Дошъл е като куриер, за да се срещне лично с „нелегален“ агент. Да предаде устно съобщение? Едва ли. Има толкова по-добри начини за предаване на закодирана информация. Да получи съобщение? Същото е. Да смени някого, да заеме мястото му? Не, снимката в паспорта определено е неговата. Ако трябваше да смени някого, в Москва щяха да му дадат втори паспорт с друга снимка, с който смененият да напусне страната. Този паспорт би трябвало да е у него. Освен ако не е бил зашит в някоя подплата. На какво?
На анорака? Тогава защо е пазил торбата? В дъното на самата торба? Доста по-вероятно. Всичко водеше към проклетата торба.
Малко преди полунощ той се обади на Кармайкъл у дома му:
— Можеш ли да ме вземеш в осем? Искам да разгледам вещите. Можеш ли да го уредиш?
В петък сутринта, докато закусваха, Евгений Карпов каза на жена си Людмила:
— Можеш ли да заведеш децата на вилата днес следобед?
— Разбира се. Ти ще дойдеш след работа?
Той кимна разсеяно.
— Ще закъснея. Трябва да се видя с един човек от ГРУ.
Людмила Карпова въздъхна сподавено. Знаеше, че той има закръглена като яребица малка секретарка, която живее някъде около Арбат. Тя знаеше, защото хората говореха, а и в общество като тяхното със строго определени слоеве повечето й приятелки бяха жени на офицери с неговия ранг. Тя също така знаеше, че той не знае, че тя знае.
Беше на петдесет и бяха женени от двадесет и осем години. Бракът им беше добър, като се има предвид работата му, и тя беше добра съпруга. Както много други, омъжени за служители на Първо управление, и тя отдавна беше изпуснала бройката на самотните вечери, докато той е бил потънал до шия в шифровъчната зала на някое посолство на чужда земя. Тя беше изтърпяла безкрайната скука на безбройни дипломатически приеми, без да знае чужд език, докато съпругът й вдига наздравици — елегантен, приветлив, свободно говорещ английски, френски и немски.
Тя не можеше да изброи дългите седмици, когато мъжът й още беше младши офицер и те живееха в малко претъпкано апартаментче, а тя без никаква помощ трябваше да се грижи за малките деца, докато той е на някакъв курс или изпълнява задача, или чака в сянката на Берлинската стена да се върне куриерът от запад.
Тя беше изпитвала страха да я разпитват с часове, когато някой от колегите му забегне на Запад, за всичко, което са казвали в нейно присъствие. Беше виждала как такива съпруги, някога нейни приятелки, но които след това не би докоснала и с върлина, биват отвеждани към самолета на „Аерофлот“. Такава е работата, утешаваше я той.