Това беше преди години. Сега нейният Женя беше генерал, апартаментът в Москва беше широк и просторен, беше обзавела вилата, както той искаше — удобно и традиционно. Двете момчета бяха тяхна гордост — и двамата бяха студенти — единият по медицина, другият по физика. Повече нямаше да има ужасни жилища в чужбина, а след три години той щеше да се пенсионира с почести и добра пенсия. Така че, ако толкова му се налагаше да се занимава с друга жена веднъж седмично, негова си работа, повечето съвременници правят така. Това е по-добре, отколкото ако беше брутален алкохолик като някои други или застарял майор, който ще бъде изпратен някъде из азиатските републики, за да приключи кариерата си. Все пак тя въздъхна.
Кварталният полицейски участък не беше от най-изящните постройки в Глазгоу, а вещите на ограбения самоубиец бяха минали през нормалните процедури. Дежурният на пропуска предаде за малко поста си на свой колега и заведе Престън и Кармайкъл в задната част, където ги въведе в стая с гол под, пълна с метални заключващи се шкафове. Той не се изненада от картата на Кармайкъл и обяснението му, че тъй като мъртвият е чужденец, ще трябва и те да изготвят свой доклад и за целта искат да погледнат вещите. Полицаят беше много сведущ по докладите — през целия си живот се беше занимавал с това. Но той не напусна стаята, докато те отвориха торбата и преглеждаха съдържанието й.
Престън започна с обувките — провери токовете, подметките, върховете. Чорапите и долните гащи почти не отнеха време. Махна задния капак на часовника, но това беше само часовник. Панталоните го забавиха повече. Опипа всички подгъви и шевове, търсеше удебелени места или новонаправени шевове. Нищо.
Пуловерът беше лесен — нямаше шевове или по-дебели, отколкото трябва, места. Аноракът също отне време, но и там нямаше резултати. Когато стигна до торбата, беше по-убеден от всякога, че ако другарят Семьонов е носел нещо, то трябва да е в нея.
Просто за да я елиминира, той започна с фланелката. Нямаше нищо. Самата торба му отне половин час, докато се убеди, че дъното е просто двоен брезент, че по шевовете няма нищо и че дупките, през които минаваше въжето за стягане, не са миниатюрни антени или нещо подобно.
Остана кутията за тютюн. Беше произведена в СССР, капакът се завинтваше на резба и все още намирисваше на тютюн. Памукът си беше памук и оставаха трите метални диска — двата леки и блестящи като алуминий, а третият матовосив като олово и тежък. Той седна и се загледа в тях. Кармайкъл гледаше него, а сержантът гледаше пода.
Не го озадачаваше това, което те бяха — озадачаваше го, че не са нищо. Алуминиевите дискове, по три инча в диаметър, бяха от двете страни на другия, който беше два инча в диаметър. Той се помъчи да си представи за какво биха могли да се използват — в радиокомуникациите, в кодирането или декодирането, във фотографията… Не можеше да си представи нищо. Просто бяха метални дискове. И все пак той беше убеден, че един човек е предпочел да умре, вместо да ги остави в ръцете на нападателите си, които и бездруго щяха да ги хвърлят в най-близкия канал, или вместо да приеме да бъде разпитван за тях.
Той стана и предложи да отидат да обядват. Сержантът, който смяташе, че си е загубил цялата сутрин, върна нещата в шкафа и ги заключи вътре. След това ги изпрати навън.
След обяда в хотел „Понд“ — защото Престън предложи да огледат мястото на побоя — той стана и каза, че ще отиде да се обади по телефона.
— Може и да се позабавя — каза той на Кармайкъл, — пий едно бренди.
Когато излезе от хотела, Престън купи някои дреболии от магазина за части към бензиностанцията на „Бритиш Петролиум“. След това се върна в хотела и се обади в Лондон. Даде на помощника си Брайт телефонния номер в участъка и му каза кога точно да се обади.
След половин час се върнаха в полицейския участък, където явно раздразненият сержант отново ги заведе в стаята с шкафовете. Престън седна на масата в центъра и погледна телефона на стената срещу него. Пред себе си натрупа купчина от дрехи, извадени от различните пликове. В три часа звънна телефонът — от централата бяха свързали повикването от Лондон със стаята. Обади се сержантът.
— За вас е, сър. От Лондон — каза той на Престън.
— Би ли се обадил — каза той на Кармайкъл, — виж дали е спешно.
Кармайкъл стана и прекоси стаята до телефона. Докато пое слушалката от сержанта, за миг и двамата бяха с лице към стената.