След още десет минути Престън свърши окончателно. Кармайкъл го закара до летището.
— Естествено ще напиша доклад — каза Престън, — но не виждам защо руснакът е бил толкова притеснен. Колко време вещите му ще стоят заключени в този шкаф?
— О, поне още няколко седмици. Казахме и на съветския консул. Побойниците се издирват, но това е умряла работа. Може и да хванем някой от тях и той да изпее, ако го притиснат за нещо друго. Но е малко вероятно.
Престън подаде билета си. Пътниците вече се качваха.
— Най-глупавото нещо е, че ако си беше стоял мирен, щяхме да го заведем до кораба и даже да му се извиним. С все играчките му.
Когато самолетът излетя, Престън отиде в тоалетната, за да остане сам. Извади трите диска, които бяха увити в носната му кърпа, и отново ги разгледа. Все още не му говореха нищо.
Трите автомобилни шайби, които беше купил от магазинчето при бензиностанцията, щяха да са достатъчни за известно време. Преди това той искаше един човек да погледне истинските. Той работеше извън Лондон и Брайт би трябвало вече да го е помолил да изчака, докато пристигне Престън.
Карпов пристигна във вилата на Марченко по тъмно, малко след седем. Вратата отвори прислужникът, войник, който го въведе във всекидневната. Генералът беше станал на крака и изглеждаше изненадан и зарадван, че вижда приятеля си от другата, по-голямата разузнавателна служба.
— Евгений Сергеевич — прогърмя гласът му. — Какво те води в моя скромен дом?
В ръката си Карпов носеше сак. Той го вдигна и бръкна вътре.
— Един от моите се върна от Турция, през Армения. Умно момче, знае да не се връща с празни ръце. Понеже из Анадола е голям хаос, той поспрял в Армения и взел ето тези…
Той извади една от четирите бутилки от най-хубавия арменски коняк.
Очите на Марченко светнаха:
— „Ахтамар“! Само най-доброто за Първо главно!
— Е — продължи Карпов, — отивам нагоре към моята вила и си викам: кой да ми помогне да стигна по-лесно? И ето ти го отговора — старият Пьотър Марченко. Та се отбих. Ще видим ли дали го бива?
Марченко се разтресе от смях.
— Саша, чаши! — извика той.
Престън пристигна преди пет, взе колата си от паркинга и се насочи към шосе № 4. Вместо да тръгне на изток към Лондон, той тръгна на запад към Беркшир. След тридесет минути пристигна, където беше тръгнал — едно учреждение край селцето Алдермастън.
Известен просто като „Алдермастън“, Институтът за изследване на ядрените въоръжения, толкова любима мишена на борците за мир, е всъщност мултидисциплинарен институт. Наистина, там се разработват ядрени устройства, но освен това там се занимават с химия, физика, конвенционални експлозиви, инженеринг, чиста и приложна математика, радиобиология, медицина, правила за безопасност, здравни стандарти и електроника. Освен другото там имаше и много добър отдел по металите.
Преди години един от учените в „Алдермастън“ беше чел лекции на офицерите от разузнаването в Ълстър за металите, използвани в бомбените устройства на ИРА. Престън беше един от присъстващите и помнеше името на учения от Уелс.
Доктор Давид Уин-Еванс го чакаше във фоайето. Престън се представи и напомни за лекцията преди години.
— Каква добра памет имате — каза ученият с уелския си акцент. — Добре, мистър Престън, с какво мога да ви бъда полезен?
Престън бръкна в джоба си, извади носната си кърпа и показа трите диска.
— Тези са намерени у един човек в Глазгоу. Предавам се. Искам да знам какво представляват и за какво могат да се използват.
Докторът го погледна внимателно.
— Предполагате, нещо престъпно?
— Може би.
— Трудно е да се каже без анализ — каза специалистът. — Вижте, тази вечер съм канен на вечеря, а утре е сватбата на дъщеря ми. Може ли да ги проверя в понеделник и да ви се обадя?
— Разбира се. Аз самият ще си взема малко отпуска. Ще си бъда вкъщи. Да ви дам ли домашния си телефон в Кенсингтън?
Доктор Уин-Еванс се сбогува, изтича нагоре по стълбите, заключи дисковете в сейфа си и забърза към вечерята си. Престън тръгна към Лондон.
Докато Престън се прибираше, подслушвателната станция при Менуид Хил в Йоркшир улови единичен сигнал от нелегален предавател. Хванаха го още и станциите в Броди, Уелс и Чиксандс в Бедфордшир и засякоха координатите. Беше някъде из хълмовете на север от Шефийлд.
Когато местната полиция стигна до мястото, то се оказа пусто шосе между Барнсли и Понтърфакт. Там нямаше никой.
Малко по-късно същата вечер един от дежурните в Правителствения комуникационен център в Челтнъм докладва в кабинета на директора.