— Същият бръмбар е — каза той, — намира се в кола и е добро устройство. Само пет секунди излъчване и, изглежда, не може да се дешифрира. Първо в Дербишир, сега в Йоркшир, изглежда, е в северната част на Централна Англия.
— Следете го — каза директорът. — Такъв предавател не сме имали от години. Интересно какво ли предава?
Всъщност майор Валерий Петровски чрез своя оператор предаде: „Куриер две не се яви. Информирайте. Изпратете заместител.“
Първата бутилка „Ахтамар“ беше празна, а втората доста олекнала. Марченко се беше зачервил, но той можеше да изпие и две бутилки на ден, ако имаше настроение, и да се контролира добре.
Карпов, който рядко пиеше за удоволствие и никога сам, имаше тренинг от различните дипломатически приеми през годината. Имаше добра глава, когато му потрябваше. Освен това беше се насилил да изяде пакетче масло, преди да дойде, и въпреки че едва не повърна, мазнината щеше да покрие стомаха му и да забави действието на алкохола.
— Какво правиш напоследък, Пьотър?
Очите на Марченко се свиха.
— Защо питаш?
— Хайде де, Пьотър, от толкова време сме заедно. Помниш ли, като ти спасих задника в Афганистан? Преди три години? Дължиш ми една услуга. Какво става около тебе?
Марченко си спомняше. Той кимна съсредоточено. През 1984 година ГРУ провеждаше голяма разузнавателна операция срещу ислямските бунтовници близо до прохода Кхибер. Тогава имаше един особено опасен партизански лидер, който атакуваше обекти в Афганистан от бази в Пакистан. Марченко безразсъдно беше изпратил отряд да го залови отвъд границата, но сметките излязоха криви. Просъветските афганистанци бяха разкрити и убити по най-жесток начин, а единственият руснак, който ги придружаваше, имал късмет, че оцелял, но муджахидините го предали на пакистанските власти с надежда да получат срещу него оръжие.
Марченко се оказа сам. Примоли се на Карпов, тогава шеф на „нелегалните“, и той изложи на опасност един от агентите си, офицер от пакистанската армия, за да помогне на руснака да избяга и да се прехвърли през границата. Този международен скандал тогава би могъл да унищожи Марченко и той би се превърнал в поредния съветски офицер, чиято кариера се срутва в тази ужасна страна.
— Да, така е. Знам, че съм ти задължен, Женя, но не ме питай какво съм правил през последните няколко седмици. Специална задача. Много секретна. Без имена, без шумотевица — той потупа носа си с дебел като кебапче пръст и кимна свъсено.
Карпов се протегна и напълни чашата на Марченко от третата бутилка.
— Естествено. Разбирам… Не трябваше да питам. Няма да споменавам това повече. Операцията.
Марченко размаха пръст назидателно. Очите му бяха кръвясали. Той напомняше ранен глиган в храсталаците, с ум, замъглен от алкохола вместо от загуба на кръв и болка, но все пак опасен.
— Не е операция. Няма операция. Тази гадост е спряна, но трябва да мълчим. Всичките. От много високо… по-високо, отколкото можеш да си представиш. Не говори повече за това, става ли?
— Става. Няма и да помисля даже — каза Карпов и пак напълни чашата на Марченко. Той пълнеше неговата повече от своята, защото не беше толкова пиян, но все пак фокусираше погледа си с усилие.
След още два часа от последната бутилка „Ахтамар“ бяха останали около две трети. Марченко беше разплут в стола, с брада, опряна в гърдите. Карпов вдигна чашата си за още една от безкрайните наздравици.
— За забравата!
— Забрава? — Марченко поклати глава учудено. — Аз съм наред. Винаги мога да пия повече от вас, от Първо, никога не забравям…
— Не — поправи го Карпов, — имах предвид плана. Да го забравим, нали?
— „Аврора“? Правилно! Забравяме. Адски хубава идея де, въпреки всичко.
Пиха и Карпов пак напълни чашите.
— Майната им на всички — каза той, — и на Филби, и на академика.
Марченко кимна в знак на съгласие. Брендито, което не беше успяло да влезе в устата, се стичаше по брадата му.
— Крилов? Тоя задник? Зарежи ги всичките!
Карпов се добра със залитане до колата си към полунощ. Той се подпря на едно дърво, бръкна с два пръста в устата си и повърна на снега, гълтайки жадно студения нощен въздух. Почувства се облекчен, но шофирането до вилата му беше убийствено. Пристигна с ожулен калник и разтреперан от страх. Людмила беше будна и го сложи да си легне ужасена, че е карал от Москва в това състояние.
В събота сутринта Джон Престън отиде с колата си до Тонбридж, за да вземе сина си Томи. Както обикновено, момчето изригваше водопад от думи — разкази за изминалия срок, проекти за следващия, планове за започващата ваканция, похвали за приятелите и презрение за тези, които не харесваше.