Херцогът отбръмча и лорд Икнъм, въоръжен с голямата си гъба, се отправи към банята. Тъкмо се върна след освежителната вана, когато на вратата се почука и в Червената стая влезе Хорас. А след като го направи, се вкопа в пода и зейна онемял.
Лицето на Хорас Дейвънпорт имаше две заслужаващи внимание черти. От баща си бе наследил обемистия Дънстабълов нос, а от майка си, чието моминско име бе Хилсбъри-Хепуърт, големите очи на фавн, които отличаваха това семейство. Докато се пулеше към лорд Икнъм, носът му се загърчи като на заек, а в очите зад очилата с костенуркови рамки бавно изгряваше израз на неверие и ужас. Сякаш бе получил ролята на Макбет и започваше сцената с призрака на Банко.
Събитията от вечерта се бяха оказали непосилни за Хорас. Твърдо убеден от известно време, че чичо му Аларик е един от най-видните шизофреници на Англия, природната му нервност го беше накарала да погледне на душевното състояние на последния като на нещо, което всеки момент може да прихване като хрема. Изживяната току-що двойна халюцинация, плюс видението, което беше имал за Бакстър на бала, бяха изострили чувствителността му до крайност и затова бе посрещнал с отворени обятия предложението за успокоителен разговор насаме със сър Родерик Глосъп.
А сега, поне сетивата му подсказваха това, отново ставаше жертва на халюцинация. Би могъл да се закълне, че загърнатата в хавлия фигура пред него е чичото на доскорошната му годеница, граф Икнъм.
И все пак това беше Червената стая, а той беше изрично информиран, че в Червената стая е настанен сър Родерик Глосъп. Нещо повече, нищо в поведението на човека с хавлията не подсказваше дори за искрица от познанство, виждаше се само лека вежлива заинтересованост.
След пауза, която му се стори няколковековна, той успя да проговори.
— Сър Родерик Глосъп?
— Да.
— Ъъъ… Името ми е Дейвънпорт.
— Да, разбира се. Влез, драги приятелю. Нали не възразяваш да се облека пред теб, докато си говорим? Нямам достатъчно време.
Хорас гледаше с мътен поглед как той с момчешка чевръстина се гмурва в ризата с ръкавели. Посивялата глава, изскочила след секунда от другия край на ризата, му причини нов шок, толкова напълно Икнъмова беше във всяко отношение.
Озари го внезапна крехка надежда, че за всичко това може да има някакво простичко обяснение. Можеше да се окаже някоя от онези забележителни външни прилики, за които четем по вестниците.
— Аз… ъъъ… такова — започна той, — случайно да познавате човек на име лорд Икнъм?
— Лорд Икнъм? — запита лорд Икнъм и скочи във вечерния панталон като опитен акробат. — Да. Познавам го.
— Изумително приличате на него, нали?
Лорд Икнъм не отговори. Завързваше връзката си, а в такива случаи съвестният мъж, решил да се представи в най-добра светлина на масата за вечеря, съсредоточава цялото си внимание върху тази задача. След малко смръщването изчезна от лицето му и то отново стана самата любезност.
— Опасявам се, че не ви чух. Казахте, че…
— Вие и лорд Икнъм сте като две капки вода, нали?
Събеседникът му се учуди.
— Никой досега не ми го е казвал. Като се вземе предвид, че лорд Икнъм е висок и строен, докато аз съм нисък и дебел…
— Нисък?
— Доста нисък.
— И дебел?
— Рядко дебел.
Хорас Дейвънпорт шумно преглътна. Можеше да мине за последното гъргорене на крехката надежда. Звукът накара събеседника му внимателно да го изгледа и докато го правеше, маниерът му се промени.
— Наистина трябва да ме извиниш — заяви той. — Опасявам се, че пропуснах същността на думите ти. Непростимо от моя страна, защото чичо ти ми описа заболяването ти. Каза ми, че тази вечер във вестибюла си взел дъщеря ми и племенника ми за твои стари познати и си решил, че си видял на бала в Лондон някакъв човек, когото си помислил за секретаря му Бакстър. За първи път ли ти се случва?
— Да.
— Разбирам. Делузионният метаболизъм те е връхлетял внезапно, както често се случва. Можеш ли да се сетиш за вероятна негова причина?
Хорас се поколеба. Гърчеше се при мисълта да облече в думи тайните си страхове.
— Ами, питах се…
— Да?
— Дали малоумието не е наследствено.
— Несъмнено може да е.
— Също като носовете.
— Вярно.
— Този мой клюн е преминал през вековете.
— Така ли?
— Затова се зачудих, ако човек има смахнат чичо, задължително ли е да го прихване.
— Не бих твърдял, че е неизбежно. И все пак… Колко смахнат е чичо ти?
— Прилично смахнат.
— Ясно. Баща ти имал ли е подобни структурални отклонения?
— Не. Не, беше си съвсем наред. Колекционираше японски гравюри — добави Хорас след кратък размисъл.