— Плюс Бакстър.
Лорд Икнъм махна с пренебрежителна ръка по адрес на домакинята и очилатия младеж.
— Защо се страхуваш от Кони и Бакстър? Дори горила би ги помела с един замах. Какво ти е сторила?
— Нищо конкретно. Всъщност беше доста приветлива. Но информаторите ми се оказаха прави. Тя е жена, която те кара да усещаш, че колкото и цивилизовано да се държи, има стоманено сърце, което може да пусне в действие всеки момент.
Лорд Икнъм кимна.
— Схващам мисълта ти. Забелязал съм същото качество у вулканите и директорката на първата ми детска градина. Разбира се, минаха няколко години, откак завърших учебното й заведение, но си я спомням с кошмарна яснота. Милото кротко личице… нежният гласец… но винаги, подобно на зловещ мотив в музикално парче, подсказваше за способността си внезапно да те перне с линията по кокалчетата. Но Бакстър защо те мъчи?
— Не спря да задава въпроси за методите ми на работа.
— А, двама секретари се усамотяват и обменят опит. Мина ми през ума, че това може да се случи.
— В такъв случай да беше ме предупредил. Тръпки ме побиват само като го видя.
— Стори ти се злокобен, а? И аз изпитах същото чувство. Разговорът ни на перона в общи линии не ми допадна. Стори ми се, че по отношение на обясненията ми за онзи клетник във влака, който се е смятал за сър Родерик Глосъп, прояви известна сухота, което подсказа, че бидейки лишен от синята кръв на приятеля ни Бошъм, е лишен и от светлата вяра, възпята от поета. Ако питаш мен, драги ми Понго, Бакстър подозира нещо.
— Тогава аз си тръгвам!
— Невъзможно. Забрави ли, че Поли трябва да очарова херцога и ще бъде загубена без твоята подкрепа и насърчение? Къде е рицарството ти? Прекрасна гледка щеше да представляваш край Кръглата маса на крал Артур.
Беше докоснал вярната струнка. Понго заяви, че да, в това имало нещо вярно. Лорд Икнъм пък обяви, че бил наясно с Понговата способност да стигне до това заключение, стига само да насочи острия си ум към проблема.
— Да — продължи той, — хванали сме ралото и не можем да размахваме меча. Освен това трябва да ми помогнеш да измъкнем свинята. Чакай, съвсем ми се изплъзна от съзнанието. Ти не си в течение на тази страна от съвместната ни дейност, ако не се лъжа. Емсуърт има свиня. Херцогът я иска. На Емсуърт му се ще да се поопъне, но не смее поради перверзна склонност в характера на херцога, която го кара, когато отиде на гости и някой му се опъне, да овършее дома с ръжена. Затова по мой съвет разработихме стратегия. Обещах му да отстраня животното от кочината, а ти трябва да го закараш до Икнъм, където ще остане скрито до отшумяването на бурята.
Рядко се случваше Понго да си чорли косата, веднъж сресал я за вечеря, но сега го стори. Чувствата му бяха от такова естество, че нямаше как да не зарови ръце в безупречните лимби.
— Ха!
— За кой път трябва да те помоля да не ми хакаш?
— Значи това е най-новото? Трябва да стана шофьор на някаква смрадлива свиня?
— Блестящо обобщение. Самият Флобер не би се изразил по-добре.
— Решително и категорично отказвам да имам нещо общо с пършивия ви план.
— Това последната ти дума ли е?
— Напълно.
— Ясно. Е, жалко, защото Емсуърт несъмнено щеше да те възнагради с кесия злато. Благородството би го задължило. Фрашкан е с пари, а тази свиня е зеницата на окото му. А точно сега кесия злато би ти се отразила доста благотворно, ако не се лъжа?
Понго зяпна. Беше пропуснал тази гледна точка.
— О! Не се сетих.
— Тогава започвай да се сещаш. А докато го правиш — продължи лорд Икнъм, — ще ти покажа как се играе билярд. Отбележи този удар.
Започна да се навежда над масата с блеснали очи, насочени към заветната топка, когато вратата се отвори и сякаш го облъхна повей от отвъдното.
На прага стоеше Рупърт Бакстър и се звереше към него през дебелите си лупи.
Повечето хора, изпитали на гърба си мълчаливия, стоманен, очилат поглед на полезния Бакстър, изпитваха желание да обявят внезапно физическо неразположение, склонност да пристъпват от крак на крак и гузно да човъркат из съвестта си, а дори онези с чиста съвест не можеха да не се разтреперят. Но лорд Икнъм не трепна.
— А, драги Бакстър. Мен ли търсите?
— Ще се радвам, ако ми отделите малко време.
— Желаете да споделите нещо с мен?
— Ако не възразявате.
— Дано не идвате за професионална консултация. Не страдаме от халюцинации, нали?
— Никога не страдам от халюцинации.
— Да, и аз бях убеден в това. Е, влезте. Базил, разкарай се.
— Може да остане — тежко провъзгласи Бакстър. — Това, което имам да кажа, силно ще го заинтересува.