Понго, който се сгуши в ъгъла и прекара пръст от вътрешната страна на яката си, определено беше под впечатлението, че е чул гласа на ориста си. За него в цялостното поведение на секретаря имаше нещо толкова застрашително, че той просто не можеше да повярва как е възможно чичо му да не прояви и капка чувства. Лорд Икнъм, небрежно разпръснал разноцветните топки по сукното, се канеше да изпълни сложен удар.
— Прекрасна вечер — заяви той.
— Крайно. Надявам се, че разходката ви беше приятна?
— Малко е да се каже. Вълшебна — продължи лорд Икнъм, след като нанесе умел залпов удар по топката — е точната дума. При този чист въздух, величествен изглед, циганско усещане за неограничена свобода и образователен разговор с херцога не си спомням да съм имал по-ободряваща разходка. Между другото херцогът ми каза, че при пристигането ви е възникнало леко търкане. Каза, че ви е връчил двуседмично предупреждение, защото Хорас Дейвънпорт ви наковладил, че ви е видял на бала в Лондон.
— Да.
— Но се надявам, че всичко вече е уредено?
— Напълно. Той разбра, че е бил заблуден, и ми се извини. Оставам на работа при него.
— Радвам се. Не бихте искали да изпуснете такава длъжност. Човек може да задели настрана тлъста сумичка, ако работи като секретар на херцог. Опасявам се, че моят Базил няма подобна причина за духовно извисяване. Базил си е най-обикновен секретар.
— И то много странен, бих казал.
— Странен ли? В какъв смисъл? Обноските му ли имате предвид или фигурата?
— Струва ми се невежа дори в най-елементарните области на професията.
— Да, опасявам се, че клетият Базил ще се стори на човек като вас завършен аматьор. Той няма вашия несравним опит. Навремето не бяхте ли секретар на лорд Емсуърт?
— Бях.
Руменината направи бузите на Рупърт Бакстър още по-мургави. Беше заемал поста секретар на лорд Емсуърт на няколко пъти и във всеки отделен случай работодателят му, усърдно подпомогнат от съучастници, бе успявал да го изрита. Не обичаше да му се напомнят тези провали в кариерата.
— А преди това?
— Работих за сър Ралф Дилингуърт, йоркширски баронет.
— Изкачвате се много стабилно по социалната стълбица — възхити се лорд Икнъм. — Започнали сте от дъното с някакъв си жалък баронет и преминавате през граф към херцог. Това ви прави чест.
— Благодаря.
— Няма за какво. Мисля, че съм чувал за Дилингуърт. Бил особняк.
— Голям.
— Носеха се слухове, че стрелял по мишки в гостната си с пушка за слонове.
— Да.
— Несъмнено е било болезнено за семейството. И за мишките, то се знае.
— Крайно.
— Трябвало е да ме повикат.
— Но те ви повикаха.
— Моля?
— Казах, че ви повикаха.
— Не си спомням.
— Не се учудвам.
Рупърт Бакстър се облегна на стола и опря върховете на пръстите си. На прежълтелия Понго, който го дебнеше от ъгъла изпод вежди, му се стори, че ако лицето му имаше друга форма и не носеше очила, щеше да заприлича на самия Шерлок Холмс.
— За вас е нещастно стечение на обстоятелствата, че съм срещал истинския сър Родерик. Когато го видях във влака, той, естествено, ме беше забравил, но аз тутакси го познах. Много малко се е променил!
Лорд Икнъм вдигна вежди.
— И сега вие намеквате, че аз не съм сър Родерик Глосъп?
— Намеквам.
— Ясно. Обвинявате ме, че съм приел чуждо име и съм злоупотребил с гостоприемството на лейди Констанс, като съм влязъл в дома й с фалшива самоличност? Определено заявявате, че съм мошеник и натрапник?
— Заявявам.
— И колко сте прав, драги ми приятелю! — засия лорд Икнъм. — Колко сте прав.
Рупърт Бакстър продължаваше да удря връхчетата на пръстите си и да ги облъчва през очилата с най-суровия поглед, но докато го правеше, изпита известно неудоволствие. По негово мнение разобличеното провинение би трябвало да се преживее по-тежко, отколкото го правеше мъжът пред него. Лорд Икнъм надничаше в огледалото и поглаждаше мустаците си. Би трябвало да се чувства така, сякаш подът се е продънил под краката му, но той поне не даваше такъв вид.
— Не знам кой сте…
— Наричай ме чичо Фред.
— Няма да ви наричам чичо Фред! — кресна Рупърт Бакстър.
Той повъзстанови самоувереността си след един поглед към Понго. Ето как би трябвало да изглежда разобличеното провинение. Като разобличено провинение.
— Та така — заговори той, вече поуспокоен. — Рискът, който поемате, представяйки се за друг човек, е, че винаги можете да се натъкнете на някого, който познава въпросния човек.
— Банално, но тъй вярно. Харесват ли ви мустаците ми така? Или ги предпочитате така?