Нетърпеливият жест на Рупърт Бакстър даде да се разбере, че той е Немезида, а не съдия на състезание по красота.
— Може би ще ви интересува — продължи той ехидно — разписанието на местните влакове?
— Кой е най-ранният? — за първи път проговори Понго.
— Този, с който разнасят млякото — отвърна Бакстър и хладно го изгледа, — но вероятно ще предпочетете следващия в осем и двайсет сутринта.
Лорд Икнъм се озадачи.
— Говориш, сякаш си под впечатлението, че ще си тръгваме.
— Впечатлението ми действително е такова.
— Значи няма да уважиш малката ни тайна?
— Възнамерявам незабавно да ви изоблича.
— Дори ако се убедиш, че не сме дошли за сребърните лъжици, а за да направим добро на две влюбени сърца?
— Мотивите ви не ме вълнуват.
Лорд Икнъм замислено засука мустак.
— Ясно. Костелив орех си ти, Бакстър.
— Изпълнявам дълга си.
— Но невинаги, ако не се лъжа? Какво ще кажеш за бала в Лондон?
— Не ви разбирам.
— Много добре знаеш, че си бил на онзи бал в Албърт Хол. Хорас Дейвънпорт те е видял.
— Хорас!
— Да, допускам, че в момента това, което твърди Хорас, не се приема за доказателство. Но защо, Бакстър? Просто защото херцогът, след като го видя тази вечер да прави две очевидни грешки при идентифицирането на хора, реши, че е сгрешил и в твърдението си, че те е видял на бала. Убеден е, че младият му родственик страда от халюцинации. Но ако ти ме разобличиш, дъщеря ми и племенникът ми ще свидетелстват, че са хората, за които ги е взел, и на херцога ще му светне, че Хорас не страда от халюцинации и че когато твърди, че си бил на бала, значи си бил. И тогава какво?
Млъкна, а зад гърба му Понго живна като полято цвете. По време на това възхитително изявление в очите му бе изгряла благоговейна възхита, която рядко присъстваше в погледа, отправен към чичо му.
— Браво — почтително изрече той. — Приложи му мъртва хватка.
— Така мисля.
Рупърт Бакстър притежаваше една от онези четвъртити, силни челюсти, които трудно увисват, но в момента тя несъмнено потрепери, сякаш стоманените й мускули се канеха да се отпуснат. И макар да я задържа, в очите зад очилата се четеше изумление.
— Това не е задължително!
— Бакстър, неизбежно е като смяната на нощта с ден.
— Ще отрека…
— И каква полза? Не познавам отдавна херцога, но достатъчно ми е ясен като една от онези инатливи души, съставляващи гръбнака на Англия, които, като си набият нещо в дебелите глави, не се влияят от никакви отрицания. Не, ако не искаш да помрачиш сърдечните взаимоотношения, съществуващи между теб и работодателя ти, би трябвало да се позамислиш, Бакстър.
— Определено — допълни Понго.
— Бих погледнал сериозно на нещата.
— Като две и две.
— Ако го направиш, ще разбереш, че оцеляваме или загиваме заедно. Не можеш да ни демаскираш, без да демаскираш себе си. Но докато ние, макар и демаскирани, просто ще трябва да преживеем смущаващо изхвърляне от къщата с помощта на яка прислуга, ти ще изгубиш прекрасната си работа и ще трябва да се върнеш в компанията на баронетите. А откъде знаеш — продължи лорд Икнъм, — че следващият ще бъде дори баронет? Може да е някой изпаднал рицар.
Графът сложи любезна ръка на рамото на секретаря и го поведе към вратата.
— Драги приятелю, сериозно смятам — рече той, — че най-добре ще е да се придържаме към политиката „живей и остави другите да живеят“. Това е единственият начин да си осигуриш спокоен живот.
Вратата се затвори зад гърба на Незаменимия Бакстър. Понго си пое дълбоко дъх.
— Чичо Фред, не мога да не призная, че понякога съм гледал на теб със загриженост…
— Имаш предвид онзи следобед във Вали Фийлдс?
— По-скоро деня на кучешките надбягвания.
— А, да. Там се пооцапахме.
— Но този път ти ми спаси живота.
— Мило момче, караш ме да се изчервявам. Нищо работа. Целта ми е винаги да пръскам радост и светлина.
— Бих нарекъл онзи тип сащисан, нали?
— Мисля, че малко секретари са били по-сащисвани. Можем да гледаме на него като на бита карта. А сега, момчето ми, ще ме извиниш, но трябва да те напусна. Обещах на херцога да се отбия да си побъбрим към десет часа.
12.
Лорд Икнъм беше прав в предположението си, че след сърдечния им разговор Рупърт Бакстър ще изостави намерението си да разкрие машинациите му. Но грешеше в преценката си за човека зад очилата с метални рамки като бита карта. Шапката на Бакстър още стоеше на ринга. В замъка Бландингс той имаше непоколебим съюзник, на когото винаги можеше да се довери, и пет минути след като напусна билярдната, той вече крачеше към будоара.