— Лейди Констанс, мога ли да поговоря с вас?
— Разбира се, господин Бакстър.
— Благодаря — рече секретарят и седна.
Беше заварил лейди Констанс в кротко разположение на духа. По време на кафето в гостната тя бе провела пространен разговор с изтъкнатия психиатър сър Родерик Глосъп и със задоволство бе установила, че възгледите му относно херцога напълно съвпадат с нейните. Той прегърна мнението й, че се налага съвсем простичка форма на лечение, за да се превърне негова светлост в човек, който, взел яйце в ръка, не би бил наясно какво да го прави.
Тъкмо си припомняше за пореден път някои от твърде успокоителните му констатации и си мислеше какъв прекрасен човек е той, когато влезе Бакстър. И само след минута, защото той беше човек, който хващаше бика за рогата и не губеше време с деликатни встъпления, разби душевния й покой така, сякаш беше дърт херцог, развъртял сръчно ръжена.
— Господин Бакстър! — ахна тя.
От всеки друг би приела необичайното сведение с вдигнати вежди и смразяващ поглед. Но вярата й в този мъж беше като на дете невръстно. Силата на неговата личност, макар и самата тя да беше силна личност, винаги я завладяваше безпрекословно.
— Господин БАКСтъър!
Секретарят бе очаквал подобна реакция от нейна страна. Този спазъм от чувства, известен в киното като „светкавично завладяване“, в известен смисъл бе неизбежен. Изчака я да го изчерпи, потънал в сурово мълчание.
— Сигурен ли сте?
Едно проблясване на очилата й подсказа, че Рупърт Бакстър не е човек, който плещи, без да е сигурен.
— Лично той ми го призна.
— Но той е тъй чаровен.
— Естествено. Чарът е основният артикул на подобни мошеници.
Лейди Констанс започваше да нагажда ума си към така създалата се ситуация. В края на краищата, размишляваше тя, не за първи път натрапници спохождаха замъка Бландингс. Балеринката на племенника й Роланд например се беше представила за богата американска наследница. А имаше и други случаи. Всъщност положението беше такова, че когато в моменти на мрачност списъкът от гости на замъка й изглеждаше съставен единствено от натрапници, тя не бе далеч от истината. Замъкът Бландингс притежаваше нещо, което привличаше натрапниците като валериан котка.
— Казвате, че е признал?
— Нямаше избор.
— Тогава, предполагам, вече е напуснал къщата?
Известно смущение се прокрадна в маниера на Рупърт Бакстър. Очилата му сякаш се замъглиха.
— Ъъъ… не — смънка той.
— Как така! — извика смаяната лейди Констанс. Натрапниците се оказваха по-костеливи орехи, отколкото очакваше.
— Възникна едно затруднение.
Един горд мъж никога не изпитва удоволствие, когато признава, че негодниците са го притиснали в ъгъла и Рупърт Бакстър разказа историята си без всякакво задоволство. Но колкото и да беше болезнена, той я изложи ясно и прямо.
— Невъзможно е да предприема каквито и да било открити мерки. Това би довело до загуба на работата ми, а тя е твърде важна за мен. Намерението ми е да вляза под кожата на херцога и да взема в ръце всичките му дела. Надявам се, че мога да разчитам на вас да не попречите на кариерата ми.
— Разбира се — отвърна лейди Констанс. И за миг не й мина през ум да попречи на възхода на този достоен младеж към висините. Но все пак възнегодува. — И нищо ли няма да предприемем? Нима ще допуснем този тип да остане тук и да си разиграва коня из къщата ми?
Рупърт Бакстър усети, че по този въпрос може да внесе успокоение.
— Той не е дошъл с цел кражба. Дошъл е с надеждата да принуди Хорас Дейвънпорт да се ожени за това момиче.
— Какво!
— Заяви го почти в прав текст. Когато му казах, че знам за натрапничеството му, той каза нещо лекомислено в смисъл, че не бил дошъл за сребърните лъжици, а защото се опитвал да направи нещо, което описа като „добро на две влюбени сърца“. Тогава не схванах мисълта му, но сега се сетих за нещо, което непрекъснато трепкаше заровено в паметта ми, откак видях тези хора на гара Падингтън. Изпитах смътното усещане, че вече съм виждал някъде момичето. И сега се сетих. Беше на бала с Хорас Дейвънпорт. Всичко е пределно ясно. Очевидно в Лондон не е успяла да го накара да се предаде и затова го е последвала тук, та при сгоден случай да го принуди да се ожени за нея.
Злостната хитрост на тази схема съкруши лейди Констанс.
— Но какво ще предприемем?
— Самият аз, както вече обясних, не мога да направя нищо. Но положително един намек от ваша страна пред херцога, че племенникът му е подложен на опасност да бъде оплетен в катастрофален брак…
— Но той не знае, че бракът е катастрофален.
— Искате да кажете, той е под впечатлението, че момичето е дъщеря на сър Родерик Глосъп, известния психиатър? И така да е. Херцогът има много изострено чувство към класовите различия и ми се струва, че би сметнал дъщерята на един психиатър в ролята на съпруга на племенника му за…