— О, да — оживи се лейди Констанс. — Разбирам. Да, Аларик винаги е бил непоносим сноб.
— Точно така — зарадва се на потвърждението на мнението му Бакстър. — Убеден съм, че няма да ви е трудно да му въздействате. Оставям нещата във ваши ръце.
Първоначалното чувство на лейди Констанс, когато остана сама, беше облекчение и известно време нищо не бе в състояние да го погаси. Рупърт Бакстър както винаги беше успял по своя ефикасен начин да сложи нещата по местата им и да посочи със завидна яснота на ума решението на проблема. Няма друг като него, реши за кой ли път тя.
Но постепенно с отсъствието на магнетичната му личност, която вече не успокояваше ума й, у нея започна да се прокрадва все по-силно някакво неприятно усещане. Колкото и да бе пространна изложената от него теория, че намиращите се в момента в замъка Бландингс натрапници нямаха за цел многобройните му ценности, а само искат да напъхат Хорас Дейвънпорт в редингот и панталони на ситни райета и да го поведат към олтара, тя все по-малко й вярваше.
В представата на лейди Констанс натрапниците не бяха такива хора. Смяташе ги не толкова за романтици, колкото за практици, предпочитащи бижутата пред сватбените камбани. Може и да не мразеха „Гласът, погалил рая“, но този сватбен химн положително заемаше втора позиция след диамантените огърлици.
Стана ядосана от стола. Чувстваше, че нещо трябва да се предприеме, и то незабавно. Разбира се, дори в тревогата и през ум не й мина да намери Рупърт Бакстър и да го разубеди в мнението му. Човек не спореше с Рупърт Бакстър. Казаното от него си оставаше казано и хората трябваше да го приемат. Желанието й бе да сгащи някой утешаващ и солиден обитател на замъка, който би я изслушал и би уталожил страховете й, или поне би намерил начин да отклони бедствието. А по стечение на обстоятелствата в момента в замъка се намираше може би най-солидният мъж, крещял някога „Дръж!“ по време на лов на лисици.
С надеждата, че ще се окаже и успокоител, тя забързано излезе от стаята и тръгна да издирва племенника си лорд Бошъм.
Междувременно Рупърт Бакстър, почувствал нуждата от чист въздух след душевното напрежение, на което беше подложен, бе излязъл от къщата и се разхождаше под дърветата. Скиталческите му крака го отведоха до кадифената морава, която се простираше пред Градинския апартамент. Там, крачещ напред-назад със сключени вежди и ръце на гърба, той се отдаде на размисъл.
Признанието пред лейди Констанс, че не е в състояние да предприеме нищо от рода на незабавни действия, беше раздразнило Рупърт Бакстър и наранило самочувствието му. Забележката на Понго за мъртвата хватка още глождеше сърцето му като отровна стрела. Не беше свикнал разни отрепки от подземния свят да му прилагат мъртви хватки. Няма ли метод, питаше се той, по който да изявя личността си, без да се почувства намесата ми? Съсредоточи се върху проблема и мозъкът му вихрено запрепуска.
На великите умове често се случва, особено в моменти на вихрено препускане, да имат нужда от помощ под формата на музикален акомпанимент. Или, иначе казано, мислителите, докато мислят, често си свирукат. Направи го и Рупърт Бакстър, като избра за целта любима своя мелодия — „Красивите брегове на езерото Ломънд“.
Ако не беше толкова погълнат, щеше да забележи, че при четвъртата трела зад френския прозорец, край който минаваше, се забеляза някакво движение.
Прозорецът тихичко се отвори и глава с побелели мустаци крадливо надникна навън. Но Бакстър бе погълнат от дълбоки мисли и следователно не забеляза нищо. Стигна до края на моравата, заби пета в торфа и се обърна. Започна отново разходката си и пак се приближи до прозореца.
Вече пееше. Имаше приятен тенор.
Звездната светлина освети фигурата с белите мустаци.
Нещо изсвистя в нощния въздух… разби се в бузата на Рупърт Бакстър… и потече лепкава маса…
В същия миг откъм Градинския апартамент долетя острият писък на силен мъж в агония.
Между излизането и връщането на лорд Икнъм в билярдната беше изминал около половин час. Откри, че Понго още е там, но вече не беше сам. Към него се беше присъединил лорд Бошъм, който му бе предложил да направят една стотачка, та лорд Икнъм завари играта към края й. Понго, въодушевен от последната случка, изпълняваше майсторски удари. Графът седна и прояви нужното уважение към добрия тон, като мълча до финала на битката.