Понго изслуша това изложение със смесени чувства, но като цяло преобладаваше облекчението. Кесия със злато несъмнено щеше да му се отрази благоприятно, но още по-добре щеше да му се отрази избягването на една нощ на ужасите, прекарана в кола със свиня. Подобно на много чувствителни младежи и той се сгърчваше при мисълта да не се изложи, а само човек, преднамерено сляп за житейските истини, би отрекъл, че излагацията да се разхождаш из Англия със свиня в колата е ненадмината.
— Е — рече след кратък размисъл той, — кесия със злато би ми се отразила добре, но не мога да твърдя, че съжалявам.
— Може и да съжалиш.
— Какво искаш да кажеш?
— Възникна друго усложнение, което ще ни създаде някои трудности да се мотаем тук и спокойно да се грижим за набирането на средства.
— Божичко, какво е станало пък сега?
— Не бих твърдял, че е станало нещо. Просто допълнително препятствие, а кой не обича препятствията? Те са стимулът, който вади на повърхността най-доброто у човека.
Понго изпълни няколко истерични танцови стъпки.
— Ще ми кажеш ли най-после какво е станало?
— Ще ти го кажа с една дума. Нали познаваш онзи бард на Поли? Поетът-побойник.
— Е, и?
— Скоро ще бъде сред нас.
— Какво?
— Да, присъединява се към трупата. Когато бъркотията и крясъците отшумяха и капитаните и кралете — имам предвид Емсуърт, Кони и лекарят, си отидоха, херцогът сподели с мен, че ще разкаже играта на Емсуърт. Онази свиня, заяви той, му е била твърдо обещана и ако Емсуърт си въобразявал, че може да го преметне, дълбоко се заблуждавал. Възнамерявал да открадне свинята и вече изпратил вест на Рики Гилпин да пристигне и да го стори. Продиктува в мое присъствие дълга телеграма до младежа, в която му нареди незабавно да се яви и да се постави на разположение.
— Но ако Рики дойде и се види с госпожица Пот, ние сме свършени. Не можеш да преметнеш твърда глава като него, както направи с Хорас.
— Прав си. И тъкмо затова го нарекох препятствие. Все пак той няма да отседне в замъка. Херцогът го инструктира да наеме стая в „Гербът на Емсуърт“. Може и да не се срещне с Поли.
— Надай се!
— Признавам, че е доста сложно. Но да се надяваме на най-доброто. Вземи се в ръце, драги Понго. Изправи рамене и изпъчи гърди. Запей като птичка — чурулик-чурулик, чурулик-чурулик.
— Ако те интересуват плановете ми, смятам да си лягам.
— Да, върви и си почини добре.
— Да си почина ли!
— Струва ти се, че трудно ще заспиш? Брой овце.
— Овце! Ще броя Бакстъри, лейди Констанси и смахнати чичовци. Ха! — отсече Понго и се оттегли.
Лорд Икнъм взе щеката и замислено потупа бялата топка. Беше пообъркан. Можеше да разбере споменаването на Бакстър и лейди Констанс. Но намекът за смахнатите чичовци искрено го озадачи.
Лейди Констанс имаше дарбата да разказва. Умееше да изложи дадена история така, че публиката й, дори ако се състоеше от племенник, на когото трябваше да се обясняват вицовете от притурката на вестника, веднага схвана същността. След несигурното начало лорд Бошъм последва мисълта й като хрътка. Дълго преди да е приключила изложението си, той разбра, че това, което е връхлетяло замъка Бландингс, са натрапници, а не мишки.
Още първите му думи го доказаха.
— Виж ти! — възкликна той. — Натрапници!
— Натрапници! — повтори лейди Констанс, защото повторението е майка на знанието.
— Виж-ти-виж-ти! — даде племенникът й допълнителни доказателства за това, че е в час.
Последва мълчание. Бръчките по челото и напрегнатият израз на розовото му лице показваха, че лорд Бошъм мисли.
— За Бога, тогава — заяви той — този тип в края на краищата е онзи тип! За известно време ми се стори — додаде той, — че не може да е онзи тип, но сега, като ми обясни всичко, става съвсем ясно, че трябва да е онзи тип. Онзи тип в плът и кръв, проклет да съм! Е, потресен съм!
Лейди Констанс рядко беше в настроение да слуша подобни приказки, а тази вечер, след изживяното нервно напрежение, по-малко отвсякога.
— Какво бръщолевиш, Джордж?
— За онзи тип — отвърна лорд Бошъм, убедил се, че не се е изразил достатъчно ясно. — Оказва се, че все пак е онзи тип.
— О, Джордж! — Лейди Констанс направи кратка пауза. Щеше да изрече тежки думи, но знаеше, че е длъжна да го стори. — Понякога си направо като баща си!
— Типът с измамата — продължи лорд Бошъм, обезпокоен от неспособността й да разбере. — Проклятие, не може да си забравила какво ти разправих за онзи лъскав тип, дето ми измъкна портфейла на Парк Лейн.