Хубавите очи на лейди Констанс се разшириха.
— Да не искаш да кажеш…
— Искам, и още как! Точно това искам да кажа. Абсолютно. Когато го видях на гарата, първото нещо, което си казах беше: „Виж ти, онзи тип!“ Но после си рекох: „Виж ти, не, не е онзи тип!“ Защото ти ми беше внушила, че е голяма клечка в света на медицината. Но сега, като твърдиш, че не е голяма клечка в света на медицината…
Лейди Констанс силно удари ръчката на креслото.
— Това решава въпроса! Господин Бакстър е сгрешил.
— Ъ?
— Господин Бакстър смята, че причината, поради която са дошли натрапниците, е да подмамят Хорас Дейвънпорт да се ожени за момичето. Не го вярвам. Дошли са за диамантената ми огърлица. Джордж, трябва да действаме незабавно!
— Как? — запита лорд Бошъм и за втори път от началото на съвещанието лейди Констанс се впечатли от приликата на мисловните му процеси с тези на един неин брат, когото тъй често бе искала да халоса по главата с тъп предмет.
— Може да се направи само едно. Трябва да…
— Чакай, чакай. Не бъркаш ли нещо? Щом знаеш, че тия типове са мошеници, защо просто не ги предадем в ръцете на местната полиция?
— Не можем. Да не смяташ, че не съм помислила за това? Това ще значи господин Бакстър да загуби работата си при Аларик.
— Ъ? Че защо? Какво? Кой? Къде? Защо Бакстър ще загуби работата си?
Лейди Констанс се ядоса, че трябва да губи ценно време, за да обяснява нещата, но го направи.
— О, ъ? — просветна на лорд Бошъм. — Да, разбирам. Но не може ли да си намери друга работа?
— Разбира се, че може. Но той ясно изрази настойчивото си желание да работи за Аларик, тъй че това, което предлагаш, е изключено. Трябва да…
— Ще ти кажа едно. През следващите дни не смятам да държа пушката си окачена на стената. Това е официално изявление.
Лейди Констанс тропна с крак. Не беше лесно за седнала жена да го стори убедително, но тя го направи така, че успешно секна речта на племенник, когото в детството често бе налагала на голо с четката за коса. Лорд Бошъм, наканил се да говори надълго за пушката си, която обожаваше, млъкна.
— Джордж, би ли бил тъй любезен да не ме прекъсваш постоянно! Казвам, че можем да сторим само едно. Трябва да наемем детектив, който да наблюдава тези хора.
— Ама разбира се! — Подобно на по-малкия си брат Фредерик Трипуд, в момента пребиваващ в Съединените американски щати като продавач на кучешките бисквитки, произвеждани от бащата на чаровната му съпруга, лорд Бошъм беше страстен почитател на криминалната литература и всичко, свързано с детективите, живо го вълнуваше. — Точно така! И ти познаваш човека, нали?
— Аз?
— Миналото лято тук нямаше ли детектив?
Лейди Констанс потрепери. Посещението на споменатия от него човек не бе угаснало в паметта й. Понякога й се струваше, че никога няма да угасне. Често в късни следобеди, когато жизнеността намалява и човек е склонен да става жертва на странни, зловещи видения, й се струваше, че още вижда намазаните му с восък мустаци.
— Пилбийм! — извика тя. — По-добре да ме заколят в леглото, отколкото да пусна онзи тип отново в къщата си. Ти не познаваш ли някой детектив?
— Аз ли? Не. Откъде-накъде… Чакай, да, все пак познавам — вдъхнови се лорд Бошъм. — Божичко, сега, като се замисля, разбира се, че познавам. Оня тип на Хорас.
— Какъв тип на Хорас?
Лорд Бошъм се сепна. Твърде късно осъзна, че е на косъм от издаването на чужда тайна. Хорас, припомни си той, докато изплакваше душата си по време на пътуването им с колата от Лондон, го беше заклел да пази най-строга тайна по повод дейността му като работодател на частни детективи.
— Е, като казвам, че е тип на Хорас, не бива да го приемаш буквално. Хорас ми разказа за свой приятел, който наел този частен детектив да… ъъъ… да му свърши нещо.
— И свършил ли го е?
— О, да, свършил го е.
— Значи е способен?
— Крайно способен.
— Как се казва?
— Пот. Клод Пот.
— Знаеш ли адреса му?
— Сигурно е в указателя.
— Тогава върви веднага да говориш с него. Кажи му незабавно да пристигне.
— Слушам — рече лорд Бошъм.
13.
Решението на херцога, след ултиматума от страна на лорд Емсуърт относно Императрицата на Бландингс, да мобилизира племенника си Рики Гилпин и незабавно да се впусне в политика на извиване на ръце не би изненадало никого, запознат с войнствените традиции на неговото гордо семейство. Именно бащата на херцога беше човекът, два пъти срязал мрежестата ограда, отделяща къщата му в Южна Франция от местното игрище за голф. Дядо му пък, както обядвал в клуба си, бе залепил на лицето на член на комитета незадоволителен омлет. Херцозите Дънстабъл открай време бяха хора с висок и надменен дух, които бързо реагираха на съпротивата срещу тях и нанасяха удари, накратко — последните хора на света, от които бихте очаквали безнаказано да се отказват от свине.