— Но нали каза, че не можеш да я понасяш?
— Опит да се пошегувам.
Херцогът налапа шепа мустаци, подъвка ги, остана недоволен от вкуса и ги изплю с поредното могъщо пуфтене.
— Коя е тя?
— Не я познаваш.
— Добре тогава, кой е баща й?
— Ами нищо особено.
Внезапно зловещо спокойствие налегна херцога и от това маниерът му заприлича на вулкан, който с усилие на волята се сдържа да не изригне.
— Няма нужда да ми обясняваш повече. Всичко е ясно. Пипнала те е някаква отрепка.
— Нищо подобно!
— Недей да спориш. Е, това решава нещата. Няма да получиш нито пени от мен.
— Добре. А ти няма да получиш свиня от мен.
— Ъ?
Херцогът се сепна. Рядко му се случваше да се оказва в положението да потушава открит метеж сред подчинените. В интерес на истината досега не беше му се случвало и за един кратък миг се обърка. Но на бърза ръка се взе в ръце и в оцъклените му очи се върна старият тираничен израз.
— Не ми дръж такъв тон, млади човече.
— Няма да докопаш никаква тъпа свиня — заяви Рики. — Цената ми е двеста и петдесет лири на свиня и щом не желаеш да посрещнеш условията ми, сделката се разваля. Ако, от друга страна, се съгласиш да ми платиш тази крайно скромна сума за твърде неприятната и мъчителна работа, аз на свой ред съм склонен да забравя обидните ти думи по адрес на момиче, което би ти направило чест, ако се съгласи да влезе в семейството ти.
— Прекрати тия глупости. Тя очевидно е пълен отпадък. Начинът, по който племенниците се обвързват с отрепките на човешката раса, може да докара апоплексия всекиму. Абсолютно ти забранявам да се жениш за тая мърша.
Рики пое дълбоко дъх. Лицето му приличаше на буреносен облак, а очите му се забиха като свредели в чичото.
— Чичо Аларик — изрече той, — само белите ти коси те пазят. Ти си възрастен човек, с единия крак в гроба…
Херцогът трепна.
— Как така с единия крак в гроба?
— С единия крак в гроба — твърдо повтори Рики. — И аз не възнамерявам да положа там и другия ти крак, като ти нанеса удара по ченето, за който плачеш с всяка твоя дума. Но държа да кажа следното. Несъмнено ти си най-тежкият случай на злобар, получавал някога затлъстяване на сърцето поради полувековно тъпкане с храна и вина, изтръгнати от устата на гладуващия пролетариат. Повръща ми се от теб. Ти тровиш въздуха. Довиждане, чичо Аларик — отсече Рики и подчертано се отдръпна. — Най-добре е да приключим този разговор, защото не отговарям за себе си.
С прощален поглед, какъвто никой племенник не би трябвало да отправя към своя чичо, Рики Гилпин се понесе към вратата и излезе. Херцогът остана на мястото си. Усещаше, че в момента не може да стане.
Беше достатъчно лошо за един тираничен мъж да понесе непокорството на голобрадо момче, а решимостта на племенника му, въпреки възраженията му, да остане вкопчен в балеринката или каквато там беше, с която се беше обвързал, би била достатъчна да го вкара във временна кома. Но още по-парализираща бе мисълта, че отблъсквайки Рики Гилпин, бе отблъснал единствения човек, който можеше да му осигури Императрицата. Свинекрадците не се срещаха под път и над път.
Херцог Дънстабъл имаше ум, който лесно падаше в лапите на маниакалността и макар здравият разум да се мъчеше да го убеди, че в живота има цена, която не може да се плати дори под заплахата от загубата на свиня, продължаваше да усеща, че щастието и задоволството му са свързани именно с нея. Беше човек, който искаше това, което иска, веднага, щом го поиска, а желаното в момента беше Императрицата на Бландингс.
До рамото му заговори студен глас, който го изтръгна от унеса.
— Извинете, ваша светлост.
— Ъ? Какво има?
Рупърт Бакстър продължаваше да говори студено. Изпитваше мрачна ненавист към стареца. Не обичаше хора, които го замерят с яйца. Нито пък беше човек, който би се смилил от спортсменска възхита пред хвърляне, което несъмнено би направило чест всекиму, показващо изключителна точност на мерника при полеви условия.
— Току-що един полицай ме информира, че трябва да преместя колата от вратата на странноприемницата.
— Нима? Е, кажи му да върви по дяволите.
— С разрешение на ваша светлост смятам да я преместя зад ъгъла.
Херцогът не проговори. Осени го внезапно светкавично вдъхновение.
— Ей, ти — рече той, — я седни.
Рупърт Бакстър седна. Херцогът внимателно го загледа и реши, че вдъхновението му е оправдано. Забеляза, че секретарят има стройна, яка фигура, прекрасно пригодена за изпълнението на задача като отмъкването на свине от кочини. Миг по-рано беше убеден, че след като Рики го е изоставил, напразно ще търси помощник за черната работа. Но сега му се стори, че го е открил. Не очакваше съпротива от този източник. Много добре знаеше колко силно цени работата си Рупърт Бакстър.