Ед. Робинсън — истинска енциклопедия по зададения въпрос, беше разговорлив и общителен. Но макар да бе говорил с неподправена топлота за „Житния сноп“, „Каруцарски отдих“, „Бръмбарът и клинът“, „Капка по капка“, „Синята крава“, „Синият глиган“, „Синият дракон“ и „Веселите крикетисти“, защото беше справедлив човек, признаващ всекиму дължимото, все пак даде недвусмислено да се разбере къде е хвърлен пъпът му и точно натам се отправи господин Пот.
Вървеше бавно, с наведена глава, защото броеше десетачки. А поради наведената си глава не забеляза веднага приближаването на стария си приятел лорд Икнъм, който с гъвкава походка се приближаваше по алеята към него. Едва когато чу смаян глас да произнася името му, той вдигна поглед.
Лорд Икнъм бе прекарал следобеда си в скитане и беше видял много интересни природни забележителности, но сега забеляза една, която не беше очаквал, и в очите му липсваше дружелюбен блясък. Нашествието на Клод Пот, не можа да не помисли той, добавяше ново усложнение към и без това заплетеното положение. А дори човек, който смята усложненията за солта на живота си, може да реши, че всяко нещо си има граница.
— Горчица!
— Брей! Лорд И!
— Горчица, какво, за Бога, правиш насред Шропшир?
Господин Пот се заколеба. За миг му се стори, че професионалната предпазливост ще му наложи уклончив отговор. Но после реши, че едно толкова древно приятелче заслужава доверието му.
— Е, лорд И., това е тайна, но знам, че ще си остане между нас. Извикаха ме.
— Извикаха те? Кой, Поли?
— Поли ли? Тя да не е тук?
— Тук е.
— Мислех, че е в твоето имение.
— Не, в това имение е. Кой те извика?
— Член на аристокрацията, отседнал в замъка Бландингс. На име Бошъм. Обади ми се онзи ден и пожела професионалните ми услуги. Изглежда, че в дома има натрапници и той иска да ги държа под око.
За първи път, откак Джордж, виконт Бошъм, бе влязъл в живота му, лорд Икнъм започна да усеща, че у него се прокрадва неохотно уважение към интелекта на този младеж. Ясно беше, че е подценил противника, който го бе заблудил на перона с розовия си вид и увиснало чене, а през цялото време е възнамерявал да извика детективи. Не можеше да не признае, че коварството му направо се доближаваше до змийското.
— Божке, наистина? — рече той и замислено засука мустак.
— Да, трябва да започна работа като нищо неподозиращ гост и да не отлепям очи от тях, за да не забегнат с творби на изкуството.
— Ясно. Какво ти каза за тия натрапници? Навлезе ли в подробности?
— Не бих казал. Но били трима — двама м. и една ж.
— Аз, племенникът ми Понго и дъщеря ти Поли.
— Ъ?
— Натрапниците, за които е говорил Бошъм, сме, от ляво на дясно — дъщеря ти Поли, племенникът ми Понго и аз.
— Шегувате се, лорд И.
— Не.
— Не го проумявам.
— Явно. Май ще е най-добре да ти обясня.
Но преди да се захване с обясненията, лорд Икнъм се замисли. В момента се сети, че господин Пот не е почитател на Рики Гилпин и не одобрява желанието на дъщеря си да се омъжи за този изпаднал материално младеж. Спомни си и че Поли му беше казала как баща й се надявал да се поддаде на очарованието на Хорас Дейвънпорт. Поради това реши, че ако държи да си осигури симпатиите и сътрудничеството на господин Пот, ще трябва да се поотклони от истината. И се поотклони. Беше човек, който с готовност се отклоняваше от истината, стига да си струваше.
— Поли — започна той — си пада по Хорас Дейвънпорт.
Очите на господин Пот се ококориха и той така се развълнува, че изтърва една десетачка. Лорд Икнъм я вдигна и я разгледа с интерес.
— Брей! Да не си наследил богатство, Горчица?
Господин Пот подсмръкна.
— Глупости, лорд И. Младият Бошъм, твърде приятен млад човек, ме учи да играя на Персийски монарси.
— И май си го обрулил.
— Късметът на начинаещия — скромно заяви господин Пот.
— Колко му отмъкна?
— Преброих двеста и петдесет. Той има система, която включва удвояване на сумите, когато загуби.
— Е, това ще е приятна малка зестра на Поли. Помогни й да си купи чеиза.
— Ъ?
— По-късно ще се върна на това. За момента ще те осветля по отношение на нещата в замъка Бландингс. Ключът към цялата работа, това, което трябва да схванеш от самото начало, е, че Поли е влюбена в Хорас Дейвънпорт.
— Когато ми го каза, едва не паднах. Мислех, че е хлътнала по младия Гилпин.
— А, той ли? Просто краткотраен флирт. А дори да беше нещо повече, поведението му на бала е угасило искрата на любовта.