— О, здравейте, господин Пот! — сърдечно поздрави Рики.
Любезността в гласа му не беше смесена с изненада. За появата на Полиния татко съществуваше готово обяснение. Реши, че е пристигнал за надбягванията в Бриджфорд, за които се бе наслушал по време на престоя си в Маркет Бландингс. Но ако той не бе изненадан да види господин Пот, господин Пот беше крайно изненадан да го види.
— Младият Гилпин! Що щете тук?
— Чичо ме извика. Отседнал е в Бландингс, на няколко километра оттук. Искаше да ме види по работа.
Господин Пот бе ужасен.
— Искате да кажете, че отивате в замъка?
— Не. Тази сутрин чичо дойде тук да обсъдим нещата, но всичко пропадна. Довечера се връщам в Лондон.
Господин Пот най-сетне пое дъх. Мисълта, че този младеж ще се натресе във фината мрежа от интриги, омотала замъка Бландингс, го беше потресла.
— Вие, разбира се, сте дошли за надбягванията?
— Точно така — съгласи се господин Пот, преблагодарен за предположението.
— Къде сте отседнали?
— В околността.
— Опитайте тази бира. Прекрасна е.
— Благодаря — отвърна господин Пот. — Благодаря.
Рики не проговори, докато гостът му не бе обслужен. През целия си живот беше твърдоглав и независим и се притесняваше да поиска пари от непознат човек. Но с известно усилие преодоля тази плахост. Познат или непознат, напомни си той, Клод Пот положително би прекарал няколко седмици в болницата, ако не беше физическата сила на Аларик Гилпин.
— Господин Пот.
— Да, сър?
— Господин Пот, бих желал да разменя няколко думи с вас по един въпрос.
— О?
— Обичате ли лучена супа?
— Не.
— Да, ама много хора я обичат. И в тази връзка бих искал да ви направя едно делово предложение.
— А?
Рики дръпна от домашно приготвената напитка на Дж. Оувънс. Не беше му убягнало, че маниерът на събеседника му е резервиран. Очите на господин Пот сякаш винаги бяха покрити с предпазващ слой. А сега май беше спуснал и резервната пелена.
— Не знам дали Поли ви е споменала, господин Пот, че имам възможност да купя един бар за лучена супа. Вероятно сте ги забелязали около Пикадили.
— Май си спомням, че споменаваше нещо.
— Надявам се, с ентусиазъм. Те са фабрики за пари. Барът, за който говоря, е собственост на мой приятел американец. Предложи ми да го купя за двеста и петдесет лири.
Споменаването на точно тази сума накара господин Пот да замига, сякаш го бяха докоснали по оголен нерв. Все още не беше решил дали Хорас Дейвънпорт е спортна натура с вкус към Персийски монарси. Понякога го виждаше да посяга да тегли от колодата. Друг път не го виждаше. Бъдещето бе увито в мъгла.
— Това са много пари — отсече той.
Рики беше смаян.
— Много пари ли? За право върху бар в сърцето на веригата от барове за лучена супа в Лондон? Това е направо подарък. Но той е обхванат от носталгия по Ню Йорк и би искал да отплава още утре, стига да можеше. Е, това е положението. Твърди, че мога да получа бара срещу двеста и петдесет лири, ако успея да му връча парите до края на тази седмица. И нека ви кажа, господин Пот, тези барове имат огромен потенциал. Прекарвал съм там нощ подир нощ и съм наблюдавал пристрастените към алкохолни оргии да се изсипват на тълпи с изплезени езици. Също като стада бизони, устремени към езеро.
— Ами тогава му дайте двеста и петдесет лири.
— Бих му ги дал, стига да ги имах. Точно до този момент щях да стигна. Можете ли да ми заемете тази сума?
— Не.
— Ще получите лихва, ако желаете.
— Не, сър. Не ме бройте в тази сделка.
— Нима твърдите, че не разполагате с такава сума?
— Разполагам и с повече. Дори в момента са в джоба ми, благодарение на Залагането на дрехи, което във вторник разиграх в „Търтеите“.
— Тогава защо…
Господин Пот пресуши остатъка от халбата си, но благородната напитка не го размекна. Със същия успех можеше да се налива с лимонада.
— Ще ви кажа защо. Защото, ако ви ги дам, ще отидете и ще убедите милата ми дъщеря да се омъжи за вас. Лесно можеш да водиш Поли за носа. Прилича на майка си. Готова е на всичко, за да ощастливи хората. Ще й разкажете цялата история и тя ще ви послуша, напук на здравия си разум. И тогава — продължи господин Пот — ще последва горчивото пробуждане.
— Какво искате да кажете с това горчиво пробуждане? Поли ме обича.
— Защо мислите така?
— Защото тя ми го каза.
— В пристъп на добро възпитание. Да ви обича ли? Брей! И за какво да ви обича? Ако аз бях момиче, не бих ви дала и най-малката розичка от косите си.