Идеята не се стори особено привлекателна на Понго.
— Ама това са шест километра отиване и връщане.
— Ти си млад и силен.
— Защо не идеш ти?
— Защото възрастта има своите привилегии, момчето ми. Разходката ме направи малко сънлив и смятам да подремна в стаята си. Винаги съм казвал, че няма нищо по-приятно от сладка дрямка пред пращящ огън в спалня на провинциално имение. Тръгвай.
Понго не пое с ентусиазъм, но все пак пое, а лорд Икнъм се запъти към стаята си. Огънят беше ярък, креслото меко, а мисълта за племенника му, трамбоващ шест километра, странно успокояваща. Не след дълго тишината бе нарушавана само от лек музикален звук като чайник, шушнещ на печката.
Но хубавите неща са краткотрайни. Малко сън, малко сънища, малко скръстване на ръцете и идва някой, който да ни разтърси за рамото.
Лорд Икнъм се стресна, изправи се и откри, че човекът, който го разтърсва за рамото, е Хорас Дейвънпорт.
16.
Графът стана вежливо от креслото. Да се твърди, че видът на този неочакван гост не го разтърси, би било неточно. В интерес на истината за момент изпита чувства, идентични с тези на героинята от пантомима, когато Кралят на демоните внезапно изскача досами лакътя й насред фонтан от алени пламъци. Но нервната му система беше под отличен контрол и нищо в маниера му не подсказа дълбочината на налегналото го смущение.
— А, добър вечер, добър вечер! — рече той. — Господин Дейвънпорт, ако се не лъжа? Очарован съм да ви видя. Но какво правите тук? Мислех, че сме решили да отидем на лечение и отдих в Борнмът. Случило ли се е нещо, което да промени решението ни?
— Хой! — отговори Хорас.
Беше вдигнал протестираща ръка. Очите му бяха на човек, преминал през адската пещ и той леко се тресеше, сякаш погълнал малък помощен мотор.
— Моля?
— Стига с това „ние“. Край. Не съм в настроение.
Нещо подсказа на лорд Икнъм, че това не е възхитително възприемчивият Хорас Дейвънпорт от предишната им среща, но реши да упорства.
— Но, разбира се, драги приятелю. Съжалявам, ако ви е разтревожило. Просто професионален маниер, към който прибягваме. За повечето от пациентите ми той е успокояващ.
— А, нима? Вие и шантавите ви пациенти!
Нескритата горчивина, с която младежът произнесе тези думи, за сетен път убеди лорд Икнъм, че някъде е сгазен лукът.
— Моля?
— Спрете да ме молите. Въпреки че, проклет да съм — пискливо произнесе Хорас, — има за какво. Да ми се подиграете така. Може би ще ви е интересно да научите, че вече знам всичко.
— Нима?
— Да. Вие не сте сър Родерик Глосъп.
Лорд Икнъм повдигна вежди.
— Странно изявление. Признавам, че не звучи добре. Предполага треска. Кажете ми, чувстваме ли…
— Стига! Слушайте. Вие сте чичото на Валерия. Чичо Фред. Срещнах човек, който познава Глосъп, и той ми го описа с безпощадни подробности.
Лорд Икнъм бе човек, който на бърза ръка приемаше неизбежното. Можеше и да не му харесва, но го приемаше.
— В такъв случай може би едва ли си струва да продължим с невинната измама. Да, драги ми приятелю, ти си съвършено прав. Аз съм чичото на Валерия.
— А тогава във вестибюла се срещнах с Понго Туисълтън и Поли Пот, нали? Добре ме подредихте вие тримата мошеници, като ме накарахте да мисля, че съм превъртял. Сега разбирам, че през цялото време ми е нямало нищо.
— Несъмнено изпитваш огромно облекчение.
— Това, което изпитвам, щом искате да знаете, е силен бяс и крайно раздразнение.
— Да, разбирам чувствата ти и мога само да кажа, че съжалявам. Сърцето ми се късаше, докато го правех, но беше военно задължение. Ти стоеше на пътя ни и трябваше да бъдеш отстранен на всяка цена. Нека ти обясня защо се наложи да нахълтаме в Бландингс инкогнито. Повярвай ми, не сме го направили току-така. Надяваме се Поли да завладее сърцето на херцога, без той да знае коя е, и така да си разчисти пътя към брака с братовчед ти Рики. Знаеш възгледите на оня стар тиквеник по отношение на класовите различия. Ако Рики му беше казал, че смята да се ожени за момиче със съмнителен произход, а няма по-съмнителен произход от този на скъпата стара Горчица, без колебание щеше да наложи вето. Опитваме се да постигнем нещо по нереден начин, а не можехме да се доверим на откритата ти честна природа да не ни издаде.
За момент яростта на Хорас отстъпи пред смайването.
— Но аз мислех, че Рики и Поли са скъсали.
— Нищо подобно. Вярно, че след оная работа с бала имаше временен разрив, но женственият такт на Поли изглади нещата. Той отново е стопроцентово влюбен.
— Тогава защо иска да ме убие?
— Не иска.
— Казвам ви, че иска.