По полиците както преди прекрасни бели, нежни и благоухаещи цветя спущаха виещи клонки. Върху малката маса с бяла покривка стоеше любимата ваза на Ева с полуразцъфнала бяла роза. Гънките на драперията и завесите бяха най-грижливо подредени от Адолф и Роза с този тънък усет за изящество, присъщ на тяхната раса. Дори сега, когато Сен Клер стоеше замислен пред леглото, малката Роза лекичко влезе в стаята с кошница, пълна с бели цветя. Тя се отдръпна и застана почтително, но като видя, че господарят не я забелязва, пристъпи и ги подреди около мъртвата Ева. Като насън Сен Клер я видя как сложи в малките ръце клонче ясмин и как с удивителен вкус подрежда останалите цветя.
Вратата отново се отвори и се показа Топси с подпухнали от плач очи. Тя криеше нещо под престилката си. Роза бързо й направи знак да се махне, но Топси въпреки това влезе.
— Махай се оттука! — извика Роза с остър и настойчив шепот.
— Тука нямаш никаква работа.
— Пусни ме, моля ти се! Нося едно цвете… Толкова е красиво — каза Топси и извади изпод престилката една едващо разцъфнала чайна роза. — Пусни ме само да я поставя!
— Махай се оттука! — й каза Роза още по-решително.
— Остави я — каза неочаквано Сен Клер и тропна с крак.
— Нека влезе.
Роза сепната отстъпи и Топси се приближи до кревата и постави своя дар до краката на мъртвата. После отведнъж с див и скръбен вик се хвърли на земята до леглото и зарида с глас.
Мис Офелия бързо се притече в стаята, но напразно се опита да я повдигне и да я усмири.
— О, мис Ева! Мис Ева! И аз искам да умра. Искам наистина!
Имаше нещо пронизващо в този див вопъл. Кръв нахлу в бледото и студено като мрамор лице на Сен Клер и за първи път от смъртта на Ева на очите му се показаха сълзи.
— Стани, детето ми, стани! — нежно й каза мис Офелия. — Недей да плачеш. Не бива. На мис Ева й е добре сега…
— Вече няма да я видя… Никога няма да я видя — зарида отново Топси.
Сен Клер и мис Офелия стояха мълчаливи.
— Тя каза, че ме обича… Самата тя ми го казваше… Боже мой! Сега нямам никого! Какво ще стане с мене?
— Това е съвсем вярно. ВиЖ да утешиш това нещастно същество — каза Сен Клер на мис Офелия.
— По-добре да не бях се раждала — ридаеше Топси. — Аз никога не съм искала да се раждам… никога! Мис Офелия я повдигна кротко, но с твърда ръка и я изведе от стаята, като бършеше сълзите си.
— Топси, бедната ми — й каза тя, като я заведе в стаята си. — Не се отчайвай. Аз също ще те обичам, ако и да не приличам на скъпата малка Ева. Аз научих много от нея. Наистина… Аз ще те обичам и ще ти помогна да станеш добро момиче.
Гласът на мис Офелия издаваше по-добре чувствата й, отколкото нейните думи, а още по-убедителни бяха сълзите й, които падаха по бузите й. От този момент мис Офелия спечели завинаги пълното доверие на самотното дете.
В стаята на Ева се чуваха тихи стъпки й сдържаният шепот на тези, които един след друг идваха да се сбогуват с покойната. След това донесоха малкия ковчег. Пристигнаха коли и почнаха да прииждат приятели и познати… бели кърпи, траурни ленти и черен креп… Сен Клер се движеше и отговаряше като човек, който е изплакал сълзите си. Той виждаше само русата главичка. Но скоро я покриха и поставиха капака на ковчега. Той тръгна с другите към дъното на градината, а там до покритата с мъх скамейка, на която Ева толкова често беше разговаряла, чела и пяла с Том, там сега имаше малък гроб. Сен Клер застана до него и загледа безучастно зеещата яма. Той видя как спуснаха ковчега, но дори когато над гроба се натрупа пръст, все още не му се вярваше, че Ева го е напуснала завинаги.
След това всички се разотидоха и опечалените близки се върнаха в дома, където тя никога вече нямаше да бъде… В стаята на Мари пердетата бяха спуснати и тя лежеше и неудържимо ридаеше, като час по час викаше ту една, ту друга от слугините. Те, горките, нямаха дори време да плачат. И защо да плачат? Мари беше твърдо убедена, че мъката е само нейна и че никой друг не би могъл да страда толкова много, колкото нея.
— Сен Клер не пророни нито една сълза! — казваше тя, — Никак не му е мъчно. Просто е невероятно колко е коравосърдечен и безчувствен. А той знаеше колко много тя страда.
Външният израз на скръб до такава степен заблуждава понякога хората и много от слугите действително считаха, че Мари най-много страда у дома, особено когато тя изпадна в истерия, изпрати да повикат лекар и накрая заяви, че умира. Слугите тичаха един през друг, носеха топли шишета, компреси и шумът и суматохата, който настъпиха, отвлякоха тяхното внимание от голямата им скръб.