Сърдечно чувство теглеше Том към неговия господар. Замислен и тъжен, той вървеше навсякъде по стъпките на Сен Клер. И когато го видя да седи бледен и безмълвен в стаята на Ева, той почувствува, че в този мрачен и неподвижен поглед на сухите очи се криеше по-голяма мъка, отколкото във всичките охкания и вайкания на Мари Сен Клер.
След няколко дни всички се прибраха в града. Огъстин, който не можеше да си намери място от мъка, реши да промени обстановката, за да се разсее. Те напуснаха вилата и градината с малкия гроб и се върнаха в Нови Орлеан.
Сен Клер често излизаше по работа и се стараеше да запълни душевната празнота всред бързината и блъсканицата и всред новите впечатления. Хората, които го срещаха на улицата или в кафенето, познаваха, че е загубил близък човек само по траурната лента на шапката му. Той се усмихваше, разговаряше, четеше вестници, спореше по политиката и се занимаваше с делови въпроси. И кой можеше да види, че тази безгрижна външност е само празна черупка върху едно сърце, превърнато в хладен и мрачен гроб.
— Огъстин е странен човек — оплакваше се Мари на мис Офелия. — Преди мислех, че той обича нашата малка Ева повече от всичко друго на света. А той, изглежда, лесно я забрави. Не му се иска дори да поговори за нея. Не очаквах, че моят мъж ще се покаже толкова безчувствен.
— Тихата вода е най-дълбока! — отговори многозначително мис Офелия.
— А! Не вярвам в тези неща. Това са празни приказки. Ако някой е чувствителен, ще го покаже. Чувствата не могат да се удържат. Но голямо нещастие е да си чувствителен. Бих желала да съм като Сен Клер. Моята чувствителност толкова много ми тежи!
— Не, не, мисис! Господарят е заприличал на сянка. Казват, че той нищо не хапва — намеси се в разговора Мами и добави, като изтри сълзите си: — Зная, че той не може да забрави мис Ева… никой не може да забрави нашето дете!
— Не знам… Във всеки случай той никак не ми съчувствува — каза Мари. — Не ми е казал нито една топла дума. А той трябва да знае, че майчиното сърце е много по-чувствително от бащиното.
— Всяко сърце само знае мъката си — отвърна студено мис Офелия.
— Точно така мисля и аз. Само аз знам какво чувствувам — никой друг. Единствена Ева ме разбираше, но нея вече я няма!…
— Мари се отпусна на кушетката и неутешимо зарида.
Докато този разговор се водеше в гостната; в библиотеката на Сен Клер се водеше друг.
Том, който безпокоино следеше Сен Клер, го видя, че влезе в библиотеката си и като го чака напразно няколко часа да излезе, най-после се реши и тихичко се вмъкна вътре. Сен Клер лежеше върху канапето в най-отдалечения край на стаята, заровил, глава във възглавниците. Том застана наблизо, но се колебаеше какво да направи. Ненадейно Сен Клер повдигна глава. Честното, изпълнено с мъка и с такъв вълнуващ израз на преданост и съчувствие лице, порази Сен Клер. Той взе ръката на Том и я допря до челото си.
— Том, приятелю мой! За мене целият свят опустя.
— Знам, господарю, знам — каза Том. — Но уповавайте се на бога, той ще ви помогне да понесете тази мъка…
— Благодаря ти, приятелю мой! Иди си сега. Остави ме сам… Ще поговорим с тебе… само не сега. Том напусна стаята мълчаливо.
Глава XXVIII
СЪЕДИНЕНИЕ
В дома на Сен Клер седмиците се нижеха една след друга. Вълните на живота потекоха както преди над бездната, където изчезна малката лодка. Колко властно и колко безразлично към нашите чувства тече тежкият, студен и безинтересен ежедневен живот.
Всички интереси и стремежи на Сен Клер в миналото се бяха насочили незабелязано от самия него към дъщеря му. Той се грижеше за имота си заради Ева; с оглед на Ева той разпределяше и времето си; да направи това-онова — всичко заради Ева; да купува, да продава, да промени, да разпореди нещо — за нея. Така беше привикнал с това, че сега, когато тя си беше отишла, той нямаше нито какво да прави, нито за какво да мисли.
Сен Клер стана друг човек. Той гледаше вече трезво и разумно на отношенията си към слугите и скоро след като се върна в Нови Орлеан, направи необходимите постъпки за освобождаването на Том. Оставаше да се изпълнят само още някои формалности за тяхното окончателно уреждане. Същевременно той все повече се привързваше към Том, който повече от всичко останало му напомняше за Ева. Той почти не се разделяше с него и колкото да беше взискателен и прикрит по отношение на съкровените си чувства, пред Том той едва не мислеше гласно.
— Е, Том — обърна се той към него на другия ден, след като бе започнал формалностите по освобождаването му, — аз ще те направя свободен човек. Събери си багажа и бъди готов да заминеш за Кентъки.