— Толкова моя, колкото беше и преди — отвърна мис Офелия.
— Но сега тя е под моята закрила.
— Добре, тя е твоя по закон — засмя се Сен Клер. Той се върна в гостната и продължи да чете вестника си.
Мис Офелия, която рядко оставаше да разговаря с Мари, го последва, след като грижливо прибра документа.
— Огъстин — попита тя неочаквано, както седеше с плетката си в ръце, — направил ли си някакви разпореждания за слугите си в случай, че умреш?
— Не — отговори Сен Клер и продължи да чете.
— Тогава твоята снизходителност към тях може с време да се превърне в най-голяма жестокост.
Сен Клер често бе мислил за това, но сега отговори небрежно:
— Да, възнамерявам да направя завещанието си някой ден.
— Кога?
— О, някой близък ден.
— А ако умреш преди това?
— Но какво има, братовчедке? — каза Сен Клер и сложи вестника настрана. — Да не си забелязала у мен признаци на жълта треска или холера, та с такова усърдие искаш да уредиш всичко преди моята смърт?
— Ние винаги сме много близко до смъртта, дори в разцвета на живота си — отговори мис Офелия.
Сен Клер стана, остави небрежно вестника настрана и излезе на верандата, за да прекъсне неприятния разговор. Машинално той повтори споменатата дума — смърт — и се облегна на перилата. Блестящата струя на фонтана ту се издигаше нависоко, ту отново спадаше. Пред замъгления си поглед той видя цветята, дърветата, вазите на двора и пак повтори тайнствената дума — толкова обикновена в нашите уста и все пак носеща такава страшна сила — смърт!
Той почна да се разхожда бавно по верандата, отдаден всецяло на мислите си, и не чу звънеца за чая. Том трябваше на два пъти да го повика.
На масата Сен Клер беше разсеян и замислен. След чая той отиде в гостната с Мари и мис Офелия. И тримата мълчаха.
Мари се настани на една кушетка, закрита с копринена мрежа против комарите, и скоро заспа. Мис Офелия мълчаливо плетеше. Сен Клер седна До пианото, започна да свири една мека и меланхолична мелодия, но скоро отпусна глава на ръцете си и постоя така няколко минути. После стана и започна да ходи назад-напред из стаята.
— Бедната моя малка Ева — каза той. — Ти ми показа правилния път. Аз станах по-смел. С тебе загубих всичко, а този, който няма какво да губи, може да се изложи на всички опасности.
— Какво си намислил да правиш? — запита мис Офелия.
— Да изпълня дълга си към бедните беззащитни хора — отговори Сен Клер. — И преди всичко ще започна с моите роби, за които нищо не съм направил. А по-късно… Може би ще мога да направя нещо да спася Америка от позора, който я петни и унижава в очите на цялото цивилизовано човечество.
— Нима мислиш, че е възможно робовладелците доброволно да се откажат от своите права?
— Не зная. Може би сред нас все пак ще се намерят благородни хора, които не оценяват честта и справедливостта в долари.
— Съмнявам се — каза мис Офелия.
— Но да предположим, че ние утре освободим робите си…Кой ще просвети тези милиони хора; кой ще ги научи как да се ползуват от свободата си за свое собствено благо? Ние самите сме много лениви и непрактични, за да ги научим на труд й постоянство. А без това те не могат да станат истински хора. Ще трябва да отидат на Север… Но кажи ми откровено: ще се намерят ли, достатъчно благородни хора между вас в Северните щати, които да поемат отговорността за тяхното образование и възпитание. Вие харчите хиляди долари, за да изпращате мисионери в далечни страни, но какво ще кажете, ако във вашите градове и села се настанят чернокожи! Ето това искам да знам. Ако Югът освободи своите негри, ще се заеме ли Северът с тяхното възпитание? Колко семейства във вашето градче ще приемат негър или негърка в своите къщи и ще ги научат как да живеят? Ако посъветвам Адолф да стане служащ в някоя кантора или да научи някой занаят, ще се намери ли търговец или занаятчия, който да го вземе при себе си на работа? Ако искам да пратя Джейн и Роза да се учат, кои училища в Северните щати ще ги приемат? Виждаш ли, братовчедке, аз не искам да ни осъждат несправедливо. Нашето становище не е правилно. Ние повече угнетяваме негрите. Това е очевидно. Но Северът ги угнетява не по-малко със своите нехристиянски предразсъдъци.
Той започна да се разхожда из стаята. След малко се спря и каза:
— Ще сляза към града да видя какви са новините. — Взе шапката си и излезе.
Том последва господаря си до вратата и го запита дали не желае да го придружи.
— Не, приятелю — отвърна Сен Клер. — Ще се върна скоро. Беше хубава лунна вечер. Том седна на верандата и се загледа в издигащите се и падащи струи на фонтана, слушаше ромона на водата и си мислеше за своя дом, за това, че скоро той ще бъде свободен човек и ще може да се върне, когато поиска… Той ще работи и ще откупи жена си и децата си… Той попипа мускулите на челичените си ръце и радостно си помисли, че те скоро ще принадлежат само на него самия и ще може с тяхна помощ да спечели свободата на своето семейство.