Пред нея стоеше красивата Млада квартеронка Роза с разрешени коси и подпухнали от плач очи.
— О, мис Фели — извика тя и падна на колене, като се вкопчи в полата на мис Офелия. — Идете, идете, моля ви, заради мене при мисис Мари… Застъпете се за мене. Праща ме да ме набият. Вижте! — И тя подаде на мис Офелия някаква хартия.
Това беше нареждане, написано с нежната ръка на Мари, до притежателя на местното заведение за нанасяне на побой да се ударят петнадесет камшика на приносящата писмото.
— Какво си направила? — запита мис Офелия.
— Знаете ли, мис Офелия аз имам толкова лош характер. Постъпих много лошо! Опитвах една рокля на мис Мари и тя ми удари една плесница. Аз й отвърнах, без да мисля, и то дръзко. Тя ми каза, че щяла да ме постави на мястото ми и да ми даде веднъж завинаги да разбера, че няма да позволи да бъда високомерна както досега. Написа това и ми заповяда да го занеса! По-добре да беше ме убила на място!
Мис Офелия държеше писмото и обмисляше какво да направи.
— Вижте, мис Офелия — продължи Роза, — мене не ми е толкова до боя… ако мис Мари или вие ме набиете! Но да ме пратят при мъж, и то при такъв ужасен човек! Какъв срам, мис Офелия.
Мис Офелия знаеше добре, че е в реда на нещата да се пращат жени и млади момичета в гореспоменатите заведения в ръцете на най-долни мъже — толкова долни, че можеха да направят от това професия, — но тя не беше се замисляла за това, докато не видя пред себе си нежната фигура на Роза; която се гърчеше в отчаяние. Кръвта нахлу в лицето й и честното й сърце заби от негодувание. Но благоразумна и въздържана по природа, тя се овладя; смачка писмото и се обърна към Роза.
— Седни тука, дете мое, а аз Ще отида да поговоря с господарката ти.
„Позор! Чудовищно! Срамота!“ — негодуваше мислено тя, като прекоси гостната.
Тя завари Мари седнала в креслото си. Мами й решеше косите, а Джейн, седнала на пода, й разтриваше краката.
— Как се чувствуваш днес? — запита мис Офелия. Мари нищо не отговори, само въздъхна дълбоко и затвори очи. След малко тя каза.
— О, не знам, братовчедке, струва ми се, че никога няма да бъда добре! — И тя избърса очите си с батистена носна кърпичка с широка черна ивица по края.
— Дойдох — поде Офелия, като сухо се покашля както обикновено, когато се пристъпва към труден въпрос, — дойдох да поговоря с тебе за бедната Роза.
Очите на Мари се отвориха широко, бледите й бузи пламнаха и тя рязко запита:
— Е какво? — Тя много съжалява за постъпката си.
— Тъй ли? Още повече ще съжалява, когато получи заслуженото! Много дълго търпях нейното нахалство. Ще я науча сега. Ще я накарам да легне в праха.
— Но не би ли могла да я накажеш по някакъв друг начин. Това е толкова срамно.
— Точно това искам! Тя винаги поради своята външност, изтънченост й благовидност си позволяваше много и се самозабравяше. Затова ще й дам урок, който, вярвам, ще й покаже къде й е мястото.
— Но ти ще отговаряш пред бога за подобна жестокост! — твърдо каза мис Офелия.
— Жестокост? Бих искала да знам кое е жестоко. Написах заповед само за петнадесет удара, и то немного силни. Мисля, че това не е никаква жестокост.
— Това ли не е жестоко? — отвърна мис Офелия. — Аз съм уверена, че всяко момиче би предпочело смъртта пред такъв позор.
— Това може да е така за хора, които чувствуват като нас. Но черните са свикнали на това. Само така можеш да ги вкараш в пътя. Позволи им веднъж само да си въобразят, че са изтънчени и така нататък, и те ще ти се качат на главата, както винаги са правили моите слуги. Но сега аз ще ги оправя. Те всички трябва да разберат, че ги очаква бой, ако не знаят как да се държат — твърдо каза Мари и решително се огледа.
Джейн се сви уплашено и наведе глава, сякаш тази заплаха се отнасяше нарочно за нея. За момент мис Офелия изглеждаше като човек, който бе глътнал някакво взривно вещество, готово да избухне всеки момент. Но като прецени, че е напълно безполезно да спори с такъв човек, тя сви решително устни, стана и излезе от стаята.
Не беше леко за мис Офелия да се върне и да каже на Роза, че нищо не е могла да направи. Скоро след това дойде един от слугите и каза, че господарката му заповядала да отведе Роза в заведението за наказания и тя беше повлечена въпреки горещите й сълзи и молби.
Няколко дни по-късно Том стоеше замислен на верандата, когато при него дойде Адолф, който беше неутешим и съвсем паднал духом след смъртта на господаря си. Адолф знаеше, че Мари гледа на него с неприязън, но докато бе жив господарят му, това не го безпокоеше. Но сега той трепереше, от ужас, защото не знаеше какво го очаква. Мари вече няколко пъти се бе съвещавала с адвоката си и след като се допита до брата на Сен Клер, реши да продаде къщата и всичките слуги, а да си запази само тези, които лично й Принадлежаха. Тях тя възнамеряваше да вземе със себе си и да се прибере в бащината си плантация.