— Какво прави този негър тук? — каза Самбо, като се приближи към Том, след като мистър Скегс излезе. Самбо беше необикновено черен, грамаден, жив и приказлив, непрекъснато правеше шеги и гримаси. — Какво правиш тук? — Той се приближи до Том и го смушка закачливо. — Защо си се замислил?
— Ще ме продадат утре на търга — тихо отвърна Том.
— Ще го продадат на търг! Ха, ха! Колко смешно, момчета! Ех, да съм на негово място! А този, и него ли ще продадат утре?
— И Самбо безцеремонно удари Адолф по рамото.
— Моля ти се, остави ме на мира — каза Адолф свирепо и се отдръпна с безкрайно отвращение.
— Охоо, вижте го, момчета! Ето ви бял негър — бял като каймак. Пък и напарфюмиран! — Той дойде още по-близо до Адолф и го помириса. — На този мястото му е само в магазина, за да продава тютюн. От него всичкият тютюн ще се размирише на хубаво и ще върти целия дюкян, честна дума!
— Казах ти да се махнеш оттук! — извика Адолф вбесен.
— Боже, колко сме чувствителни ние, белите негри! Я ни вижте!
— И Самбо започна да подражава комично движенията на Адолф.
— Колко сме важни и как се перчим. Вижда се, че идем от добро семейство….
— Да — каза Адолф. — Имах господар, който можеше да ви купи всичките за една стара бричка.
— Божичко, виж ти — каза Самбо. — Какви джентълмени сме били!
— Аз принадлежах на семейство Сен Клер — гордо каза Адолф.
— А, наистина ли? Да ме обесят, ако те не се радват, че са се отървали от тебе. Сигурно те продават заедно с няколко пробити гърнета или нещо подобно — каза Самбо и предизвикателно се усмихна.
Вбесен от подигравката, Адолф се нахвърли яростно върху Самбо и почна да ругае и да го удря, дето свари.
Останалите почнаха да викат и се смеят. Шумът привлече съдържателя.
— Какво става тук? Тихо, тихо! — извика той, като размахваше дългия си камшик.
Всички се разбягаха. Само Самбо, който разчиташе на благосклонното отношение на съдържателя към него като смешник на групата, остана на мястото си и ухилен до уши, отбягваше удара всеки път, когато господарят замахваше към него.
— Господи боже, господарю. Ние не сме виновни. Ние сме тихи. Тези, новите, правят белите. Все се заяждат с нас.
Без да разпитва повече кой е прав и кой крив, съдържателят се насочи към Том и Адолф и ги награди с по няколко плесника и ритника, заповяда на всички да мируват и да спят и излезе от стаята.
Докато тази сцена се разиграва в мъжкото отделение на склада, читателят може би е любопитен да надзърне в стаята на жените. Там ще види, легнали на пода, да спят в разни положения негърки с различни оттенъци на кожата: и черни като смола, и почти бели; и на всички възрасти: и стари жени, и деца. Ето едно прекрасно десетгодишно момиче — вчера продадоха майка му и то дълго плака, докато най-после заспа. Там лежи грохнала старица, сухите й ръце и мазолести пръсти показват каква тежка работа е вършила — нея утре ще я продадат на безценица като бракувана стока. И още четиридесет-петдесет други жени лежат на пода, завили глави коя с одеяло, коя с друга някаква дреха. Настрани, в един ъгъл, стоят две жени, които по външността си се отличават от останалите. Едната е спретнато облечена мулатка на около петдесет години, с кротки очи и приятно нежно лице. Добре ушитата й рокля от хубав плат и красивият й тюрбан от пъстра коприна показват, че тя е живяла при внимателни господари. Сгушена до нея, стои млада петнадесетгодишна девойка — нейна дъщеря. Тя е квартеронка: това личи от светлата й кожа, макар че приликата с майка й е очевидна — същите кротки тъмни очи, но с по-дълги мигли и разкошна кафява къдрава коса, облечена е също спретнато, а белите й нежни ръце показват, че не е свикнала на тежка работа. И двете ще бъдат продадени утре заедно със слугите на Сен Клер. Джентълменът, на когото принадлежат и на когото ще бъдат преведени парите от тяхната продажба, принадлежи на едно от нюйоркските християнски общества. Той ще си получи парите, ще отиде да се помоли в църква и няма и да помисли повече за тях. Те и двете — ще ги наричаме вече Сузан и Емелин, преди това бяха прислужнички на една добра и благочестива леда от Нови Орлеан, която се отнасяше много добре с тях. Тя ги научи да четат и да пишат, даде им добро възпитание и те бяха дотолкова щастливи, доколкото е възможно робите да бъдат щастливи. Но единственият син на тяхната покровителка, който управляваше цялото имущество, беше нехаен и разточителен човек. Той потъна в дългове и най-после беше обявен в несъстоятелност. Един от най-главните му кредитори беше известната нюйоркска фирма „Б. и Ко“. Тя нареди на своя адвокат в Нови Орлеан да наложи възбрана върху имуществото на длъжника, а тези две жени и негрите от плантацията бяха най-ценната част от това имущество. Адвокатът изпълни нареждането и уведоми фирмата. Мистър Б., който, както вече казахме, беше добър християнин и гражданин на свободен щат, дето робството е забранено, се почувствува някак неудобно. Той естествено не одобряваше търговията с роби и с душите на хората, но въпросът тука се отнасяше до тридесет хиляди долара! А тридесет хиляди долара представляваха много голяма сума, за да си позволи човек да я жертвува за някакви си принципи! И така, след като дълго мисли и се съветва с хора, които знаеше, че ще му дадат такъв съвет, какъвто на него би му харесал, мистър Б. писа на своя адвокат да постъпи така, както той намери за добре, и да му преведе в Ню Йорк получената сума.