На другия ден, след като писмото пристигна, Сузан и Емелин бяха изпратени в склада за роби, откъдето следващата сутрин щяха да бъдат изложени на публична продан.
И докато лунните лъчи се промъкват през решетките на прозореца и ги осветяват с бледата си светлина, нека послушаме техния разговор. Всяка от тях плаче, но така тихо, че другата да не я чуе.
— Мамо, сложи главата си на скута ми и се опитай да поспиш малко — каза девойката, като се мъчеше да изглежда спокойна.
— Нима мога да заспя, Еми? Може би това е последната нощ, която прекарваме заедно.
— О, мамо, не говори така! Кой знае, може би ще бъдем продадени заедно…
— Ах, Еми, аз така се страхувам да не те изгубя, че виждам само опасностите! Но ако утре бъдем разделени и никога вече не се видим, обещай ми да не забравяш това, на което са те учили от детинство.
Така говореше нещастната майка, защото тя знаеше, че утре всеки мъж, колкото и да е лош и безмилостен, колкото и да е жесток и порочен, може да стане господар на нейната дъщеря, стига да има пари да я купи…
Но ето че настъпи утрото и всички в склада се раздвижиха. Почитаемият мистър Скегс е в добро настроение и е зает с подреждане на многобройната си стока за търга. Той хвърля бърз поглед върху облеклото на всеки един, заповядва на всички да се усмихват и да изглеждат весели и ги нарежда в кръг за последната проверка, преди да се упътят към борсата.
По мраморните плочи на великолепната кръгла сводеста зала на борсата се движеха назад-напред хора от различни националности. На няколко места бяха издигнати малки трибуни за търговските агенти и за чиновниците, които ръководят продажбата. Две от тях, на противоположни страни на залата, бяха вече заети от блестящи талантливи господа, които ту на английски, ту на френски изтъкваха качествата на стоката си. Трета трибуна на другия край на залата беше още празна. Тя беше заобиколена от група роби, които очакваха да започне търгът. Тук бяха слугите на Сен Клер — Том, Адолф и другите. Тук бяха и Сузан, и Емелин — загрижени и тъжни. Те очакваха да им дойде редът. Множество зрители, някои с намерение да участвуват в търга, други само от любопитство, се тълпяха около групата негри, разглеждаха ги и говореха за техния вид и качества равнодушно — така, както жокеи разискват за качествата на конете.
— Здравей, Алф! Какво търсиш тук? — каза издокаран млад човек и тупна по рамото едно друго конте, което разглеждаше Адолф през монокъла си.
— Трябваше ми лакей и като-чух, че робите на Сен Клер ще се продават, дойдох да хвърля поглед на неговите…
— Да купиш от негрите на Сен Клер! Да те пази господ! Те са до един много разглезени и нахални като дявола.
— Не се бой! Ако някой от тях попадне в моите ръце, скоро ще разбере, че аз не съм Сен Клер. Да, да. Ще купя ей тоз. Външността му ми харесва.
— Той ще те разори. Гледай го какъв е издокаран и важен!
— Да, но този милорд скоро ще разбере, че не може да бъде издокаран и важен при мене. Като го пратя един-два пъти в ареста да го наложат хубавичко, ще разбере къде му е мястото. Ще престане да важничи, ще видиш. Ще го купя и туйто.
Том стоеше настрана и тъжно гледаше тълпата около себе си. Мислеше си кого от тези мъже би желал да нарече свой господар. Ако вие, уважаеми читателю, бяхте изправен пред необходимостта да изберете между двеста души един човек, който да стане ваш пълен господар, който да разполага с вас, както си пожелае, и вие както Том бихте разбрали колко малко хора има, на които бихте поверили съдбата си. Пред погледа на Том минаваха разни хора — едни едри, широкоплещести, груби; други — дребни, сухи, с пискливи гласове; трети — тънки, високи, сурови мъже; и всевъзможни прости, бездушни хора, за които робите бяха като трески, които с еднакво безразличие хвърляха в огъня или поставяха в някой кош според това, как им е по-изгодно… Но човек като Сен Клер той не видя.