Всички роби като омагьосани гледаха свирепите сиво-зелени очи на Легри.
— Виждате ли това? — каза той и сви грамадния си юмрук, тежък като ковашки чук. — Виждате ли го? Опитай го! — И той стовари юмрука си върху ръката на Том. — Видя ли сега какъв съм?… Казвам ви: този юмрук е станал твърд като желязо от биене на негрите. Още не съм видял негър, когото да не мога да поваля с един удар! — И Легри приближи юмрука си толкова близо до лицето на Том, че той примига и се отдръпна назад. — Аз нямам нужда от тези проклети надзиратели: сам съм си надзирател. И да знаете, всяка работа трябва да бъде свършена. И друго — заповедите ми се изпълняват бързо и точно, още докато говоря. Така ще я карате с мен. Никому не отстъпвам — от мене не очаквайте никаква милост Така че, мислете му.
Жените неволно притаиха дъх; всички останаха като попарени и тъжно наведоха глави. А Саймън се обърна и се запъти към бюфета на парахода да пие чаша ракия.
— Така започвам с моите негри — каза той на един възстар човек, който имаше вид на джентълмен. Той бе чул цялата му реч. — Моята система е да ги хвана здраво още отначало — да разберат, че не се шегувам.
— Така ли? — отвърна непознатият и изгледа Легри с любопитството на естественик, който изучава някое рядко животно.
— Да, така! Аз не съм от тези плантатори джентълмени с нежни ръце, които се лигавят с негрите и оставят някакви негодници управители да ги лъжат. Погледнете само юмрука ми, сър! Станал е като камък от удряне по негрите. Пипнете само!
Непознатият допря пръстите си до юмрука му и спокойно каза:
— Да, наистина… Предполагам, че и сърцето ви е станало също така твърдо.
— Действително, това може да се каже — засмя се Саймън от сърце. — Смятам, че няма по-твърд човек от мене. Никой не може да излезе наглава с мене. И негрите никога не могат да ме измамят — нито със сълзи, нито с ласкателства… никога!
— Вие сте подбрали добра група роби.
— Действително! — каза Саймън. — Ето например този Том — казаха ми, че е нещо необикновено. Платих повечко за него, но смятам да го направя кочияш и надзирател. Веднъж само да го поставя на място, защото е свикнал при другите си господари да се отнасят с него, както не бива да се отнася човек с негрите, и ще върши работа. Излъгах се само с тази мулатка. Изглежда болнава, но и от нея ще си изкарам парите. Тя все ще живее още година-две. Нямам намерение да жаля негрите си. Използувай ги докрай и купувай нови — това е моята система. Така имаш по-малко грижи и в края на краищата излиза по-евтино. — И Саймън отпи от ракията.
— А колко дълго живеят средно? — запита джентълменът.
— Как да ви кажа… Зависи от техния организъм. По-яките издържат шест-седем години, а хилавите свършват за две-три години. В началото, когато започнах тази си работа, доста се стараех всичко да им бъде наред, за да издържат по-дълго — лекувах ги, когато бяха болни, давах им дрехи и одеяла и какво ли не още… Гледах всичко да им бъде в ред. Но видях, че няма никакъв смисъл. Само изгубих сума пари и си създадох излишни грижи. Сега вече не ги питам дали са болни или здрави, а всички ги карам да работят. Когато умре един негър, купувам друг. Намирам, че така е във всяко отношение по-евтино и по-удобно.
Джентълменът се обърна и седна до един млад човек, който с едва прикрито отвращение слушаше този разговор.
— Не трябва да мислите, че всички на Юг са като този тип — му каза той.
— Надявам се, че наистина не са — отговори младият мъж натъртено.
— Той е доволен, подъл и жесток — каза възрастният джентълмен.
— И все пак вашите закони му позволяват да бъде пълен господар на толкова човешки същества, без да имат и сянка от закрила, и трябва да признаем, че ги има много като него… Според мене вие, така наречените хуманни хора, сте отговорни за жестокостите и изстъпленията на злодеи като този. Ако вие не я одобрявахте и поддържахте, цялата тази безчовечна система нямаше да трае нито един час…
— Съветвам ви да не говорите толкова високо — каза усмихнато по-възрастният джентълмен. — На парахода има хора, на които вашите думи няма много да се харесат и всички те едва ли биха проявили моята търпимост.
Младият човек се изчерви, усмихна се и скоро и двамата се заиграха на табла.
През това време на долната палуба се водеше друг разговор — между Емелин и мулатката, заедно с която тя беше окована. Както би могло да се очаква, те разказваха една на друга за живота си.
— Кой ти беше господарят? — запита Емелин.