— Мистър Елис; живееше на Леви стриит. Може би си виждала къщата.
— А беше ли добър с тебе?
— Преди да се разболее, беше почти винаги добър. Но откакто легна болен — повече от шест месеца, той стана страшно нервен. На никого не даваше покой ни деня, ни нощя. Стана такъв един, че никой не можеше да му угоди. И всеки ден ставаше все по-лош и по-лош. Държеше ме будна по цели нощи, докато съвсем капнах. И защото заспах една нощ, господи, колко ужасно се разсърди? „Ще те продам — викна — на такъв господар, че да ме помниш!“ А преди това ми обещаваше, че ще бъда свободна след неговата смърт.
— Имаш ли близки? — запита Емелин.
— Да, имам мъж. Той е ковач. Господарят често го даваше под наем другаде. Дори не можах да го видя, преди да замина. Толкова набързо ме откараха. Имам и четири деца. О, горко ми! — извика тя и закри лицето си с ръце.
Когато човек чуе някой да разказва за своите нещастия, неволно му идва на устата някоя утешителна дума. Емелин искаше да каже нещо на нещастната жена, но нищо не й идваше наум. И какво ли можеше да й каже? И двете сякаш се бяха наговорили от страх и боязън да не говорят за ужасния човек, които сега беше техен господар.
Параходът продължаваше да носи скръбния си товар все по-далече и по-далече нагоре по мътните и кални червеникави води на реката, които извиваха край неочакваните криволичещи завои. Тъжните очи уморено гледаха еднообразните червени глинести брегове. Най-после параходът спря на пристанището на малък град и Легри слезе тук заедно със своите роби.
Глава XXXII
МРАЧНА ОБИТЕЛ
Том и неговите другари уморени се влачеха след клатещата се по неравния път кола. В колата седеше Саймън Легри, а двете жени, все още оковани заедно бяха сместени при багажа. Те всички отиваха към плантацията на Легри, която беше много далече.
Пустият изоставен път извиваше ту между мрачна борова гора, където вятърът тъжно стенеше, ту през безкрайни блатисти места, край печални кипариси, извисени над тинесто тресавище, обвити с траурни гирлянди и повалени клони, пропълзяваха отвратителни отровни змии.
Този път би се сторил безрадостен дори на пътник, който отива някъде по работа с пълни джобове и на хубав кон. Колко по-див, безнадежден и мрачен изглежда този път на заробените, които с всяка стъпка се отдалечават от всичко, което обичат и за което милеят. Това чувство на безнадеждност личеше ясно от израза на измъчените, отчаяни черни лица и от замисления тъжен и мрачен поглед, който се местеше от предмет на предмет по безрадостния път.
Но Саймън продължаваше да кара колата си явно в добро настроение, като от време на време надигаше шишето с ракия, което държеше в джоба си.
— Хей, вие! — извика той, като се извърна и видя унилите лица на робите. — Хайде, момчета, запейте нещо.
Мъжете се спогледаха и Саймън трябваше да повтори своето „хайде“, придружено с изплющяването на камшика.
Някой подхвана една от тези безсмислени песни, които негрите често пеят:
Господарят ме прати да уловя мечка, хай, хай, хей, хо! Господарят се пръска от смях. Наместо мечка хванах буболечка, хай, хай, хей, хо! Хай, хай, хей, хо!
Певецът сам съчиняваше текста по ритъма на мелодията, като гледаше само да има рима, без да обръща много внимание на смисъла. Всички в хор му пригласяха:
Хай, хай, хей, хо! Хай, хай, хей, хо!
Те пееха високо, като се мъчеха да изглеждат весели, но в проточения див припев звучеше такава скръб, каквато нито вопъл на отчаяние, нито дума на затрогваща молитва можеха да изразят.
— Е, милинка — обърна се Саймън към Емелин и сложи ръката си на нейното рамо. — Ние вече пристигаме у дома.
Когато Легри викаше и се караше, Емелин трепереше от страх, но сега, когато той я докосна и й заговори разнежено, тя предпочете да бе я ударил. Прималя й; изразът на очите му я накара цялата да изтръпне и тя неволно се притисна до мулатката, като че беше нейна майка.
— Носила ли си някога обици? — запита Легри и хвана малкото й ухо с грубите си пръсти.
— Не, господарю — отговори разтреперана Емелин и наведе очи.
— Почакай, като отидем у дома, аз ще ти подаря обици, ако си умно момиче. Няма защо да се плашиш толкова. Не ще те поставя на тежка работа. При мене ти ще живееш добре, като някоя леди. Само да си умно момиче.
Ракията предразполагаше Легри към любезности — още повече че в далечината се очертаваше вече оградата на неговата плантация. Тя принадлежеше в миналото на един богат джентълмен с добър вкус, който беше положил много грижи, за да направи имението си красиво. След смъртта му то бе продадено за покриване на неговите дългове и Легри успя да го купи на износна цена. Както при всеки друг случай, Легри мислеше само за едно — да извлече колкото се може повече печалби, затова имението изглеждаше напълно запуснато и нямаше и (следа от грижите на предишния собственик.