Легри се обърна и излезе от склада.
— Почакай, иде часът на разплатата и с тебе — каза Каси и хвърли зловещ поглед след него.
— Ангел господен затвори временно устата на лъва — отговори Том.
— Да, само временно — каза Каси. — Но отсега нататък злобата му ще те преследва всеки ден — като куче, впило зъби в шията ти; ще смуче кръвта ти, ще изсмуче живота ти капка по капка. Аз го познавам!
Глава XXXVII
СВОБОДА
А сега да оставим за малко Том в ръцете на неговите мъчители и да проследим съдбата на Джордж и Елиза, които бяхме оставили в една ферма при добри приятели.
Ние оставихме Том Локър да стене в чистото бяло легло в квакерската къща под майчините грижи на леля Доркас, която скоро се увери, че да гледаш такъв пациент, е все едно да се грижиш за болен бизон.
Представете си леля Доркас: висока, с благородна осанка, с одухотворено лице. Светло муселинено боне засенчва посребрените коси, разделени на път над високото й чело и сивите замислени очи. На гърдите й е кръстосана снежнобяла наметка от гладък креп. Кафявата и копринена рокля приятно шумоли, когато тя с леки стъпки шета нагоре-надолу из стаята.
— Дявол да го вземе! — изръмжа Том Локър и изрита завивките си.
— Ще те помоля, Том, да не употребяваш такива изрази — каза леля Доркас и спокойно оправи наново леглото му. Тя така го зави, че той заприлича на пашкул.
— Добре, бабке, ще се постарая — отвърна Том. — Но мъчно е при тази проклета горещина.
— А онзи човек и жена му още ли са тук? — навъсено запита той след малко.
— Да, тука са — отговори леля Доркас.
— Трябва бързо да се доберат до езерото — каза Том. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Сигурно така ще направят — отговори леля Доркас и почна спокойно да плете.
— И слушай какво ще ти кажа — продължи Том. — Сега вече няма какво да крия. Ние имаме помощници в Сандъски, които следят кой се качва на парахода. Дано успеят да избягат, напук на това проклето куче Меркс. Дявол да го вземе!
— Но, Том — възмути се Доркас.
— Слушай, бабке, ако не ругая, ще се пръсна като запушена бутилка. Но исках още нещо да ти кажа за жената — да я преоблекат някак си, та да не се познава. В Сандъски имат подробно описание за нея.
— Ще имаме предвид това — все така невъзмутимо му отговори Доркас.
И защото вече се сбогуваме с Том Локър, трябва да добавим, че след като полежа три седмици в квакерската къща, прикован от ревматизъм, който се появи покрай другите страдания, той стана друг човек — по-благоразумен и сериозен. Той се отказа от лова на негри и се установи в едно от новите селища, където, неговите дарби намериха по-сполучливо приложение в лова на мечки, вълци и други обитатели на горите и това му донесе не малка слава из този край.
Предупредени от Том, че ще бъдат следени в Сандъски, бегълците намериха за разумно да се разделят: първо заминаха Джим и майка му и ден-два след това Джордж и Елиза отпътуваха с детето. Те се настаниха у едно гостоприемно семейство — последния етап преди преминаване на езерото.
Тяхната нощ беше към своя край и зорницата — звездата на свободата, изгря високо на небето. Свобода! Каква прекрасна дума! Какво е свободата за младия човек, който сега седи, скръстил ръце на гърдите си и замислено устремил напред горещия си поглед? Какво значи свободата за Джордж Харис? За него тя е правото му да бъде човек, а не работен добитък; правото му да нарича любимата си своя жена и да я закриля от насилия и беззакония; правото да закриля и възпитава своето дете; правото му да има свой Дом, своя собствена воля, неподчинена на волята на ДРУг-Тези мисли се тълпяха в главата на Джордж, който, подпрял глава на ръцете си, замислено гледаше как жена му се преоблича в мъжки дрехи, в които нежната й фигура трябваше да се прикрие от погледите на преследвачите.
— А сега е неин ред — каза тя, изправена пред огледалото. Елиза разпусна гъстата си черна и лъскава като коприна къдрава коса. — Знаеш ли, Джордж, просто ми е жал за нея; трябва цялата да я отрежа.
Джордж само тъжно се усмихна. Елиза се обърна към огледалото, ножиците светнаха и дългите къдри започнаха да падат една след друга на пода.
— Ето свърши се! — каза тя и взе четката за коса. — Сега да я попригладя. Е, не станах ли хубаво момче? — Тя със смях и стеснение се обърна към мъжа си.
— Ти винаги си хубава, каквото и да направиш — отговори Джордж.
— Защо си така замислен? — каза Елиза, отпусна се на колене пред Джордж и сложи ръката си в неговата. — Още двадесет и четири часа и ние ще бъдем в Канада. Само един ден й нощ по езерото и после, о, после!