Честният скотовъдец разпалено подкрепи думите си с мощна струя тютюнев сок в камината.
— Мисля, че сте напълно прав, приятелю — каза мистър Уилсън. — Мулатът, за когото е поставено обявлението, е прекрасен човек. Той работи около шест години при мене в моята фабрика за чували и беше най-добрият ми работник, сър. Той е изключително способен човек. Изнамери машина за чистене на коноп — нещо наистина ценно; вече се използува и в други фабрики. Господарят му взе патент за тази машина.
— Обзалагам се, че взема сума пари от тази работа — каза скотовъдецът, — а на роба си за благодарност жигосва дясната ръка! Ех, да можех, бих го жигосал аз него, та да носи белега цял живот.
— Тези многознаещи негри са страшно неприятни и дръзки, затова ги и дамгосват — обади се от другия край на стаята един грубоват човек. — Ако те се държаха както трябва, това нямаше да им се случва.
— Което ще рече: господ ги е направил хора и не е така лесно да ги превърнеш в животни…
— Никаква полза нямат господарите от такива многознаещи негри — продължи другият, без да забележи насмешката в думите на събеседника си. — Какво ме интересува, че някой си негър имал дарба или нещо такова, ако човек не може да извлече полза от нея. За какво им служат тези дарби — само за да те надхитрят. Имах ги аз такива умници, но ги продадох на Юг. Рано или късно щяха да избягат…
Тук разговорът се прекъсна. Пред вратата на гостилницата спря малка луксозна двуколка. От нея слезе изискано облечен джентълмен и негър — кочияш.
Всички обърнаха очи към новопристигналия и започнаха да го разглеждат с любопитство, присъщо на безделниците, които убиват времето си в гостилница през дъждовен ден. Новият гост беше много висок, с мургава кожа като испанец, с хубави изразителни тъмни очи и лъскава, черна къдрава коса. В красивата извивка на орловия му нос, в тънките му стиснати устни, в цялата му стройна фигура имаше нещо необикновено, което веднага привлече вниманието на присъствуващите. Той спокойно влезе в гостилницата, кимна на слугата къде да остави куфара му, поклони се на всички в заведението и с шапка в ръка бавно се запъти към тезгяха и съобщи името си:
— Хенри Бътлър от Оуклъндс, окръг Шелби. — След това се обърна и равнодушно прочете обявлението.
— Джим — каза той на слугата си, — струва ми се, че срещнахме такъв човек в Бернан, помниш ли?
— Да, господарю — отговори Джим, — само не съм сигурен дали имаше белег на ръката си.
— Е, не съм му гледал ръцете, разбира се — каза младият човек и се прозина отегчено. После пак се отправи към съдържателя и поиска отделна стая, като добави, че имал да пише бързи писма.
Съдържателят прояви необикновено раболепие. Седем души негри, стари и млади, мъже и жени, големи и малки, се раздвижиха като ято яребици, бързаха, бутаха се, настъпваха се, спъваха се един друг в усърдието да приготвят стаята на господаря, а той седна спокойно на един стол по средата на гостилницата и започна разговор със седящия до него.
Още с влизането на непознатия мистър Уилсън го загледа със смущение и любопитство. Струваше му се, че познава този човек, че го беше срещал някъде, но не можеше да си спомни точно кога и къде. Щом като непознатият заговореше, направеше някакво движение или се усмихнеше, мистър Уилсън трепваше и устремяваше поглед към него, но големите черни очи го гледаха с такава студенина и безразличие, че той смутено отстраняваше погледа си. Но изведнъж му просветна и той загледа с учудване и ужас новодошлия, който стана и се приближи до него.
— Мистър Уилсън, ако се не лъжа — каза той и протегна ръка. — Извинете, не можах да ви позная веднага. Виждам, че не сте ме забравили — мистър Бътлър от Оуклъндс, окръг Шелби.
— Да, да, да, сър! — мистър Уилсън говореше като насън. В този момент един негър съобщи, че стаята на господаря е готова.
— Джим, погрижи се за куфара — небрежно каза джентълменът на своя слуга и после се обърна към мистър Уилсън: — Бих желал да поговоря малко с вас по една работа. Ако обичате, елате в моята стая.