Мистър Уилсън го последва като сомнамбул. Те се качиха по стълбата и влязоха в голяма стая. В камината пращеше току-що запален огън, а слугите още шетаха насам-натам, като привършваха подреждането.
Когато най-после останаха сами, младият човек грижливо заключи вратата, сложи ключа в джоба си, обърна се към мистър Уилсън, скръсти ръце и го погледна право в очите.
— Джордж! — извика мистър Уилсън.
— Да, Джордж.
— Не вярвам на очите си!
— Добре Съм се преобразил, нали? — с усмивка каза младият човек. — Малко орехова кора и жълтата ми кожа доби мургав аристократичен оттенък; косата си боядисах черна, така че сега не отговарям на описанието, дадено за мене в обявата.
— О, Джордж, ти играеш опасна игра. Аз не бих те съветвал да…
— Аз отговарям сам за себе си — прекъсна го младият човек със същата горда усмивка.
Трябва да отбележим мимоходом, че по баща Джордж беше от бял произход. От майка си той беше наследил слаб жълтеникав оттенък на кожата, а така също и прекрасните й черни очи. Една малка промяна в цвета на кожата и косата го бе преобразила в същински испанец. А присъщите му изящни маниери и благородна осанка му помагаха без затруднение да играе смелата роля, която си бе избрал: ролята на джентълмен, който пътува със своя слуга.
Мистър Уилсън беше добродушен, но крайно предпазлив и страхлив старец. Той неспокойно се разхождаше из стаята, раздвоен между желанието да помогне на Джордж и някакво неясно задължение да поддържа реда и законността. Той почна да разсъждава на глас:
— Значи, Джордж, ти бягаш, бягаш от своя законен господар. Това съвсем не ме учудва. Но все пак съжалявам, че си постъпил така, Джордж… Много съжалявам. Считам за свой дълг да ти го кажа.
— За какво съжалявате, сър? — спокойно запита Джордж.
— Ами защото отиваш против законите на родината си.
— Моята родина? — каза младият човек натъртено и с горчивина. — Моята родина е гробът и бих желал по-скоро да бъда в него.
— Не, Джордж. Не, не, не бива. Грешно е да се говори така. Ти имаш жесток господар, не ще и дума. Той е… Аз осъждам държанието му към тебе. Не мисля да го защитавам… но все пак, Джордж, аз съжалявам, че си постъпил така. Ти си извършил лоша, много лоша постъпка. Трябва да се примиряваме с всичко, което провидението ни отрежда. Не е ли така, Джордж?
Младият човек стоеше с високо вдигната глава, скръстил ръце на широките си гърди, а устните му бяха свити в горчива усмивка.
— Мистър Уилсън, да предположим, че индианци ви вземат в плен, разделят ви от жена ви и от децата ви и ви заставят до края на живота да копаете тяхната царевица. Ще считате ли, че е ваш дълг да се примирите с тази участ? Мене ми се струва, че ще сметнете за указание на провидението първия кон, който ви попадне… Не е ли така?
Дребният стар джентълмен слушаше с широко отворени очи. Той не умееше да спори, но владееше мъдростта, че когато няма какво да се възрази, по-добре е нищо да не се казва. Затова той продължи с общите си увещания, като грижливо приглаждаше чадъра си и изправяше всяка гънка по него.
— Ти знаеш, Джордж, че винаги съм имал приятелски чувства към тебе и винаги, когато съм те съветвал, е било за твое добро. Така сега според мене ти се излагаш на страхотен риск. Няма изгледи да успееш. А хванат ли те, ще бъдеш много по-зле от когато и да било… Те ще те изтезават до смърт, ще те пребият и ще те продадат на Юг.
— Аз знам всичко това, мистър Уилсън — отговори Джордж.
— Аз се излагам на опасност, но… — Той широко разгърна палтото си и показа два пистолета и дълъг ловджийски нож. — Ето — каза той. — Аз съм готов да ги посрещна! Но на Юг аз няма никога да отида. Не! Ако се стигне дотам, аз ще съумея да си спечеля сам шест фута свободна земя — първата и последната собствена земя, която ще притежавам в Кентъки.
— Какво говориш, Джордж? Това е ужасно! Това е просто безумие! Много се безпокоя, Джордж. Нима ще отидеш против законите на своята родина?
— Пак за моята родина! Вие, мистър Уилсън, вие имате родина, но аз и хората като мене, родени от майки робини, ние нямаме родина. Какво са законите за нас? Ние не ги създаваме, ние не сме давали съгласието си за тях и нямаме нищо общо с тях… Тези закони само ни смазват и ни държат в подчинение…
Умът на мистър Уилсън може да се оприличи на бала памук — пухкав, безкрайно мек, но и безкрайно объркан. Старият джентълмен действително съжаляваше Джордж от цялото си сърце и имаше някаква неясна, смътна представа за чувствата, които го вълнуваха, но той считаше за свой дълг упорито да ги направлява по пътя на „доброто“…