— Това не е добро, Джордж. Послушай един приятелски съвет и избий тия мисли от главата си; те са опасни, Джордж, много, много опасни за човек в твоето положение. — Мистър Уилсън седна до масата и започна нервно да хапе дръжката на чадъра си.
— Вижте, мистър Уилсън — каза Джордж решително и седна срещу него. — Погледнете ме. Не съм ли във всяко отношение като всички други хора, като самия вас. Погледнете лицето ми, ръцете ми; погледнете ме целия. — И младият човек гордо се изправи. — Не съм ли човек като всеки друг? А сега, мистър Уилсън, чуйте какво ще ви кажа: моят баща е бил един от видните джентълмени на Кентъки. Той не се е погрижил преди смъртта си да разпореди да не бъда продаден заедно с кучетата и конете, за да се покрият неговите дългове. Видях майка си, изложена на публична Продан заедно със седемте си деца. Пред очите й те бяха продадени едно по едно — всички на различни господари. Аз бях най-малкият. Тя падна на колене пред моя бивш господар и го молеше да купи и нея заедно с мен, за да не се раздели поне с последното си дете, а той я отритна с тежкия си ботуш. С очите си го видях и последното нещо, което чух, бяха нейните вопли и стенания, когато той ме превърза за шията на коня, за да ме отведе в своето имение.
— А после?
— Моят господар се спазари с един от купувачите и откупи и най-голямата ми сестра. Тя беше скромна, възпитана, добра и красива като нещастната ми майка. Отначало се зарадвах, че ще бъда заедно с близък човек. Но радостта ми не трая дълго. Един ден я биха с камшици. Аз стоях зад вратата, чувах всичко и всеки удар се врязваше дълбоко в моето сърце, но не можех с нищо да й помогна. ТБиеха я, сър, защото искаше да живее честно, а вашите закони не позволяват това на негърските девойки, а след това при господаря дойде един търговец и сестра ми заедно с цяла група роби, оковани във вериги, бе закарана на пазара в Орлеан и оттогава не зная нищо за нея… Нижеха се дълги, безкрайни години. Аз израснах без баща, без майка, без сестра и без нито една жива душа, която да се погрижи за мене повече, отколкото за едно куче. Само бой, ругатни и глад. Да, сър, аз така съм гладувал, че бях щастлив, когато можех да се добера до остатъците, които хвърляха на кучетата. И все пак, когато бях малък, не можех да заспя, защото плачех по цели нощи, аз плачех не от глад, нито от побоищата… Не, сър, аз плачех за майка си и за сестра си, плачех, защото нямах нито един близък човек на света, никой, който да ме обича. Аз не знаех какво е спокойствие, какво е душевна топлота. Не бях чул нито една ласкава дума, докато не постъпих на работа във вашата фабрика. Вие, мистър Уилсън, се отнесохте добре с мене. Вие ме насърчихте да се уча, да чета и да пиша и да постигна нещо в живота. Бог ми е свидетел колко много съм ви признателен за това!. Тогава, сър, аз срещнах жена си. Вие сте я виждали и знаете колко е красива. Струваше ми се, че сънувам, когато разбрах, че тя ме обича и когато се оженихме. Бях толкова щастлив, че не можех да повярвам, че е действителност. А тя, моята Елиза, е толкова добра, колкото и красива. Какво стана след това? Ето, моят господар идва във фабриката, откъсва ме от работата, от приятели и от всичко, което обичам, и ме стъпква в калта. И защо? Защото, казва той, аз съм бил забравил кой съм! Той щял да ме научи да не забравям, че съм само негър и нищо повече. И накрая след всичко това той застава между мене и жена ми и казва, че трябва да я напусна и да живея с друга жена. И вашите закони му дават право да върши всичко това! Помислете, мистър Уилсън, всичко това, което разби сърцето на моята майка и на сестра ми, на жена ми и моето — всичко това се позволява от вашите закони; те дават право на всеки в Кентъки да постъпи така и никой не може да му противоречи! Това ли наричате законите на моята родина? Сър, аз нямам родина, както нямам и баща. Но аз ще намеря родина! Не искам нищо друго от вашата родина — само да ме остави спокойно да я напусна. Но ако някой се опита да ме спре, да му мисли! Аз ще се боря за своята свобода до последна капка кръв…
Джордж ту сядаше до масата, ту ставаше и развълнувано се движеше из стаята; той говореше през сълзи, с пламнали очи и буйно ръкомахаше. Добросъвестният старец, към когото бе отправено това слово, не издържа. Той извади голяма жълта копринена носна кърпа и започна много енергично да бърше лицето си.
— Проклети да са всички те! — избухна отведнъж той. — Аз винаги съм ги смятал за ужасни мерзавци… Бягай, Джордж! Бягай! Но бъди предпазлив, моето момче. Не стреляй срещу никого, Джордж! Освен… Не!… По-добре не стреляй. Аз не бих убил никого… Къде е жена ти, Джордж?