Той стана и започна нервно да се разхожда из стаята.
— Тя е избягала, сър. Избягала е с детето на ръце, но къде — не знам. Тръгнала е на север… Кога ще се видим и дали въобще ще се видим — само бог знае…
— Избягала? Възможно ли е? Просто невероятно! От такива добри господари!
— Добрите господари понякога затъват в дългове, а законите на „нашата“ родина им позволяват да изтръгнат детето от прегръдките на майката и да го продадат, за да платят дълговете си — каза Джордж с горчивина.
— Така! Така! — каза почтеният старец и бръкна несръчно в джоба си. — Може би не следвам убежденията си — дявол да го вземе, няма да следвам убежденията си — добави той изведнъж.
— Вземи това, Джордж. — И той му подаде пачка банкноти, които извади от портфейла си.
— Не, не, сър, вие сте много мил и добър — каза Джордж.
— Вие направихте толкова много за мене, а това може да ви докара неприятности. Мисля, че имам достатъчно пари — ще ми стигнат дотам, докъдето трябва.
— Не! Трябва да ги вземеш, Джордж. Парите ще ти бъдат от полза; те никога не са излишни, когато са добити по честен път. Вземи ги, недей отказва, момчето ми, моля те.
— При условие, сър, да ви ги върна някога, когато мога — каза Джордж и взе парите.
— А сега кажи ми, колко време ще пътуваш по този начин? Надявам се, немного дълго, нито надалече. Ти си неузнаваем, но все пак много е смело и рисковано. А кой е твоят черен спътник?
— Верен другар, които преди повече от една година избяга в Канада. Там той научил, че вбесен от неговото бягство, неговият господар бил с камшик нещастната му майка. И той се върна, за да я утеши и ако може, да я изведе.
— Тя с него ли е?
— Още не; той обикалял около фермата, но не успял да я измъкне. Сега идва с мене до Охайо, за да ме свърже с приятели, които на времето са му помогнали, и пак ще се върне за майка си.
— Опасно, много опасно! — каза мистър Уилсън. Джордж се изправи и се усмихна презрително. Старият джентълмен го изгледа от главата до петите, без да може да прикрие наивното си възхищение.
— Джордж, какво чудо е станало с тебе? Ти се държиш и говориш като съвсем друг човек — каза мистър Уилсън.
— То е, защото съм свободен човек — гордо каза Джордж.
— Да, сър, никой вече няма да чуе от мене думата „господар“. Аз съм свободен!
— Внимавай, още не е сигурно. Могат и да те хванат!
— Ако се дойде дотам, мистър Уилсън, всички хора са равни и свободни в гроба — каза Джордж.
— Аз съм изумен от твоята смелост — каза мистър Уилсън.
— Да дойдеш тъкмо тук, в най-близката гостилница!
— Това е толкова дръзко и гостилницата е толкова наблизо, че никога няма да им мине през ума. Те ще ме търсят по-далеч. И вие дори не можахте да ме познаете. Джим, моят спътник, не е познат в този край, неговият господар не е от този окръг. Освен това него вече никой не го следи, а не вярвам някой да може да ме познае по обявлението.
— А белегът на ръката ти?
Джордж свали ръкавицата и показа пресния белег на ръката си.
— Това е прощалната любезност на мистър Харис — каза той презрително. — Преди около две седмици той реши отведнъж да я прояви, защото, казваше, допускал, че съм щял да се опитам да избягам. Красиво, нали? — И младият човек отново сложи ръкавицата си.
— Просто ми се смразява кръвта, като помисля за твоето положение и за опасностите, на които се излагаш — каза мистър Уилсън.
— Моята кръв дълги години беше смразена, мистър Уилсън, но сега тя кипи — каза Джордж. — Да, сър — продължи той след няколкоминутно мълчание. — Аз забелязах, че вие ме познахте. Реших да ви поканя тук да поговорим, защото се опасявах да не би вашият учуден поглед да ме издаде. Заминавам утре рано, преди още да е съмнало. Надявам се утре вечер да бъда в безопасност в Охайо. Ще пътувам денем, ще отсядам в най-добрите хотели, ще вечерям на една и съща маса с богатите земевладелци. И така, сбогом, сър! Ако чуете, че съм заловен, знайте, че не съм между живите.
Джордж стоеше изправен като скала и гордо подаде ръката си. Добрият старец я стисна сърдечно и след като изля цял поток съвети, взе чадъра си и излезе предпазливо от стаята.
Джордж гледаше замислено към вратата, докато старецът я затвори. Някаква мисъл проблесна в главата му. Той бързо скочи към вратата, отвори я и извика:
— Мистър Уилсън, още една дума. Старият джентълмен се върна и Джордж отново заключи вратата. Няколко мига той стоеше неподвижен, впил очи в пода, и не се решаваше да заговори. Най-после с видимо усилие той вдигна глава и каза:
— Мистър Уилсън, мога ли да разчитам още веднъж на вашата доброта?
— Какво има, Джордж?
— Вие имате право, сър. Аз се излагам на страшна опасност. Няма жива душа на тази земя, която да ме съжали, ако загина — добави Джордж. Той дишаше тежко и говореше с голямо усилие. — Аз ще бъда изритан и заровен като псе и на другия ден вече никой няма да си спомня за мене освен нещастната ми жена. Бедната! Тя ще страда и ще плаче… Мистър Уилсън, не бихте ли се съгласили да й изпратите тази малка брошка. Тя ми я подари за Коледа. Дайте й я и й кажете, че съм я обичал до последния си дъх. Ще го направите ли? Нали няма да ми откажете? — настойчиво питаше той.