— Изглежда, че ще се примири в края на краищата — си каза търговецът. — Не е упорита, види се.
Жената изглеждаше съвършено спокойна. Приятният тих летен ветрец галеше лицето й, като че й съчувствуваше — този нежен ветрец, който никога не пита дали челото, което милва, е черно или бяло. Тя гледаше как слънцето блести над златните бразди на водата, чуваше весел смях и радостни гласове на доволни и щастливи хора, но на сърцето й беше тежко, като че огромен камък бе паднал върху него. Бебето се изправи на коленете й, пляскаше я по бузите с мъничките си ръчички, подскачаше, пискаше и бъбреше, сякаш искаше да я съживи. Отведнъж тя го притисна силно към гърдите си, а сълзите й бавно една след друга закапаха върху неговото учудено невинно личице. Постепенно, малко по малко тя се успокои и почна да го занимава и да го храни.
Бебето, момченце на десет месеца, беше необикновено едро и силно за възрастта си и много пъргаво. То не оставяше майка си нито за момент спокойна: тя трябваше да го държи и да го пази да не падне.
— Какво хубаво дете! — каза един човек и неочаквано се спря пред него с ръце пъхнати в джобовете. — На колко е години?
— На десет месеца и половина — отговори майката. Непознатият подсвирна на детето и му подаде един бонбон. То го сграбчи лакомо и бързо го сложи в устата си.
— Чудно дете! Разбира кое е сладко! — каза човекът, подсвирна отново и се отдалечи. Той мина на отсрещната страна на парахода и се спря пред Хейли, който пушеше, седнал върху куп сандъци.
Непознатият драсна кибрит и запали пура. После се обърна към Хейли:
— Прекрасна стока сте намерили в този край, драги.
— Да, смятам, че не е лоша — каза Хейли и изпусна кълбо дим от устата си.
— На Юг ли ще я водите? — запита човекът. Хейли кимна утвърдително и продължи да пуши.
— За плантациите ли?
— Да — отвърна Хейли, — имам да изпълнявам поръчка на една плантация и мисля да я дам там. Казват за нея, че е добра готвачка. Те могат да я използуват за тая работа или да я пратят да бере памук. Има пръсти тъкмо за това. Видях ги. Във всеки случай ще я продам добре… — И Хейли захапа наново пурата.
— Те едва ли ще искат малкия в плантацията — каза човекът.
— Ще го продам при първа възможност — отвърна Хейли и запали друга пура.
— Предполагам, че няма да искате за него много? — каза човекът и се качи върху купчината сандъци, където се разположи удобно.
— Не знам — отговори Хейли, — то е доста хубаво дете, правилно развито, пълничко и силно; месото му е твърдо като камък.
— Много вярно, но докато порасне, колко грижи и разноски ще иска!
— Глупости — отговори Хейли, — какви ти особени грижи! Растат си сами като кученца. Още месец и детето ще тича навсякъде.
— Имам предвид добро място за неговото отглеждане… и реших да го купя — каза човекът. — Една готвачка загуби своето миналата седмица — удави се в коритото, когато тя простираше дрехите… Мисля, че ще е добре да й се даде да го отгледа.
И двамата продължиха мълчаливо да пушат. Нито единият от тях не искаше пръв да заговори за най-важното. Най-после събеседникът на Хейли наруши мълчанието:
— Вие навярно не очаквате да получите за това дете повече от десет долара, още повече че трябва да се отървете от него. Хейли поклати отрицателно глава и презрително плюна.
— Няма да го бъде в никакъв случай — каза той и продължи да пуши.
— Добре, колко искате за него?
— Вижте — каза Хейли, — аз мога сам да отгледам това дете, а мога и да го дам другаде да го отгледат. Детето е необикновено хубаво и здраво и за него ще взема сто долара след шест месеца, а след една-две години ще ми донесе двеста, ако се гледа добре.
Затова не мога да го дам и за един цент по-малко от петдесет долара сега.
— О, драги, това е просто смешно!
— Както искате — каза Хейли и решително тръсна глава.
— Ще ви дам тридесет за него, но нито цент повече.
— Слушайте какво ще ви кажа — почна Хейли с подновена решителност, след като наново се изплю. — Да поделим разликата. Ще ви го дам за четиридесет и пет. Това е последното, което мога да отстъпя.
— Добре! Съгласен съм! — отговори непознатият, след като помисли малко.
— Значи прието! — каза Хейли. — Къде слизате?
— В Луисвил — отговори непознатият.
— В Луисвил — повтори Хейли. — Прекрасно! Ние пристигаме там привечер. Детето ще е заспало… Прекрасно… Ще го измъкнем тихо и мирно, без плачове… Много добре се нарежда. Обичам всичко да става тихичко. Мразя всякакви вълнения и тревоги.
Няколко банкноти преминаха от портфейла на чужденеца в портфейла на Хейли и той продължи да пуши пурата си…