Беше ясна и тиха вечер. Параходът спря на пристанището в Луисвил. Майката бе седнала с детето в ръце, което сега спеше дълбоко. Когато чу да извикват името Луисвил, тя стана, бързо сложи наметката си върху една празнина между сандъците, направи нещо като детска люлка и внимателно постави детето в нея. После изтича към края на палубата, като се надяваше, че между натрупалите се на пристанището разни прислужници от хотелите може случайно да види своя съпруг. С тази надежда тя си проби път към предните перила на парахода, надвеси се над тях и напрегнато се взря в движещото се множество на брега. А в това време пасажерите на тълпи минаваха между нея и детето.
— Сега е моментът — каза Хейли, вдигна спящото дете и го подаде на купувача. — Само да не се разбуди и да не заплаче. Иначе с жената не можеш излезе наглава.
Човекът взе внимателно пакета и скоро се загуби всред навалицата на пристанището.
Когато параходът със скърцане и пухтене се отдели от пристанището и почна бавно да се плъзга по реката, жената се върна на мястото си. Търговецът седеше там. Детето го нямаше.
— Какво, къде е?… Къде е? — объркана завика тя, обезумяла от ужас.
— Люси — започна търговецът, — детето ти замина. По-добре е да го знаеш още отсега. Ти не можеше да го вземеш със себе си на Юг и аз се възползувах от един щастлив случай да го продам на много добро семейство, където ще го отгледат по-добре, отколкото ти би могла.
Нейният див поглед, пълен с мъка и с безгранично отчаяние, би смутил всекиго, но не и Хейли, който бе привикнал. Той стотици пъти беше виждал същия поглед. Търговецът гледаше смъртната мъка, изписана върху черните лица, конвулсивно сключените ръце и затаения дъх като неща, неизбежно свързани със занаята. Сега за него беше важно само едно: дали тя ще изпищи и ще предизвика суматоха на парахода или не. Защото Хейли не можеше да понася излишен шум и вълнения.
Но жената не заплака. Ударът бе попаднал право в самото й сърце… Тя се строполи зашеметена на сандъка. Ръцете й увиснаха безжизнени, очите й бяха устремени напред, но тя нищо не виждаше. Шумът и глъчката на парахода и грохотът на машините стигаха до нея като насън. Бедното й разбито сърце не намираше нито стон, нито сълзи, за да облекчи непоносимата си болка. Тя изглеждаше съвършено спокойна.
Търговецът, като прецени положението, счете за необходимо да се постарае да я утеши.
— Ти си умна жена, Люси — настояваше Хейли. — Ще бъда добър с тебе. Ще ти намеря някое добро място надолу, на Юг. Ти скоро ще си намериш друг съпруг. Такава красавица като тебе…
— О, господарю, само не ми говорете! — простена жената с глас, в който се чувствуваше толкова остра и жива болка, че търговецът разбра, че неговият начин на действие е съвършено неуместен. Той стана, а жената се извърна и зарови глава в наметката.
Хейли закрачи назад-напред по палубата, като от време на време се спираше и я поглеждаше.
„Тежко го понася — разсъждаваше Хейли, — неспокойно. Ще се помъчи малко, но ще й мине полека-лека.“
Том беше свидетел на тази сделка и още в началото разбра какъв ще й бъде краят. Сърцето му се обливаше в кръв, като гледаше тази нещастна жена, тази жива страдаща вещ, която съгласно американските закони беше равна със сандъците, пълни със стоки, и с балите памук, върху които тя лежеше сега като стъпкана тръстика.
Той се приближи до нея и се опита да я заговори, но тя продължаваше да стене.
Настъпи нощ — тиха, спокойна, величествена нощ. Блестяха безброй звезди, прекрасни, но безмълвни. От това далечно небе не идваше нито една утешителна дума, нито един състрадателен глас, нито една ръка за помощ. Един след друг заглъхваха разговорите — делови или весели. Всичко на парахода спеше и ясно се чуваше плясъкът на вълните, които параходът цепеше. Том се излегна върху един сандък и до него достигаха непрекъснато глухите стенания на нещастната жена.
— Какво да правя сега? Боже мой, боже мой, помогни ми! — Постепенно думите замираха.
Среднощ Том се събуди внезапно, като че някой го блъсна. Някаква черна сянка мина бързо покрай него към борда и той чу плясък във водата. Никой друг освен него не видя и не чу нищо. Той повдигна глава. Мястото, където стоеше жената, беше празно. Той стана и започна да я търси, но напразно. Нещастното, изтерзано сърце най-после намери покой, а реката струеше и се вълнуваше, като че не бе се затворила над него.
Търговецът се събуди рано и в хубаво настроение. Веднага отиде да прегледа живата си стока. Сега бе негов ред да гледа като зашеметен.
— Къде е тази жена? — запита той Том.
Том, който отдавна бе разбрал, че е по-добре да се мълчи в такива случаи, не намери за необходимо да съобщи своите наблюдения и подозрения и каза, че нищо не знае.