— Да, госпожо — твърдо отговори Елиза. — Трябва да продължа пътя си. Не смея да остана по-дълго тука.
— Но какво ще правиш, когато стигнеш там? Помислила ли си за това, дъще моя?
Думите „дъще моя“ прозвучаха съвсем естествено в устата на Рейчъл Холидей, защото лицето й и цялата тя съвършено отговаряха на представата ни за майка.
Ръцете на Елиза затрепераха, няколко сълзи паднаха върху ръкоделието й, но тя отговори твърдо:
— Готова съм да върша всякаква работа. И се надявам, че все нещо ще се намери.
— Но ти знаеш, че при нас можеш да останеш, докогато искаш — каза Рейчъл.
— Благодаря ви — отговори Елиза, — но — тя посочи с очи към Хари — не мога да спя нощем. Нямам ни минута покой… Нощес сънувах, че онзи човек влиза в двора. — И тя цяла потрепери.
— Горкото дете! — каза Рейчъл и избърса сълзите си. — Но ти напразно се тревожиш. В нашето селище досега не са заловили нито един беглец. Няма теб първа да хванат.
В този момент вратата се отвори и на прага се показа мъничка пълна жена с живо цветущо лице като зряла ябълка. Тя беше облечена също като Рейчъл, със скромна тъмносива рокля и муселинена кърпа, кръстосана на гърдите.
— Руд Стедмън! — извика Рейчъл и радостно стана да я посрещне. — Как си, Рут? — Тя сърдечно стисна и двете й ръце.
— Много добре — отговори Рут, свали тъмносивата си качулка и започна да я изтупва с носната си кърпичка. Под качулката се показа квакерската й шапчица, кацнала немирно на малката й кръгла глава. Пълничките ръце напразно се опитваха да я оправят. Няколко непослушни къдрици бяха се измъкнали и трябваше също да бъдат пригладени и върнати по местата им. Най-после гостенката, която нямаше повече от двадесет и пет години, се отдръпна от огледалото много доволна от себе си — и с право, защото надали някой би останал недоволен, като гледа това весело, добродушно и жизнерадостно същество.
— Рут, тази приятелка е Елиза Харис, а ето и нейния син, за когото ти говорих.
— Много се радвам, че те виждам, Елиза. Много се радвам — каза Рут и стисна ръката й като на стара дългоочаквана приятелка. — А това е твоето дете… милото… донесох му нещичко — каза тя и подаде на детето медена питка във формата на сърце. Детето погледна изпод падналите на челото си къдри и срамежливо прие подаръка.
— А къде е твоето бебе? — запита Рейчъл.
— Сега ще дойде. Твоята Мери го грабна, като идвах, и го отнесе в колибата да го покаже на дечурлигата.
Още не бе довършила и Мери, румена девойка с големи като на майка си кафяви очи, се показа на вратата с бебето.
— Аха, ето го! — каза Рейчъл и взе в ръце едрото, беличко, пълно дете. — Колко добре изглежда и колко е пораснал!
— Действително добре расте — отговори Рут, като се суетеше. Тя взе детето, свали му синия копринен катошон и разните шалчета, наметки и горни дрешки, сетне го подръпна тук, поглади го там, нагласи го, подреди го, целуна го сърдечно и го постави на земята, за да си събере мислите. Бебето, изглежда, беше свикнало на подобни обноски, защото си пъхна палеца в устата, сякаш това бе в реда на нещата, и скоро бе напълно погълнато от собствените си размишления. А майката седна, извади дълъг шарен чорап на бели и сини ивици и започна чевръсто да плете.
— Мери, да беше наляла вода в чайника — нежно се обърна Рейчъл към дъщеря си.
Мери изтича до кладенеца и бързо се върна, постави чайника на печката, където водата скоро започна да къкри и да вдига пара — символ на сърдечното гостоприемство и доброто настроение на къщата. Девойката, подканена от нежния шепот на Рейчъл, сложи очистените сушени праскови да врат на печката.
— Мери, би ли помолила Джон да приготви едно пиле. — И Мери мигновено изчезна.
Скоро към тях се присъедини Саймън Холидей, висок, строен, и мускулест човек с шаячни дрехи и широкопола шапка.
— Здравей, Рут, как си — каза той сърдечно и стисна с огромната си ръка нейната малка пълна ръчичка. — А как е Джон?
— О, Джон и всички у дома са добре — отговори Рут весело.
— Какво ново има, татко — запита Рейчъл мъжа си и постави бисквитите във фурната.
— Питър Стебинс ми каза, че ще бъде тук тази вечер заедно с приятели — отговори Саймън и многозначително наблегна на последната дума.
— Наистина ли? — каза Рейчъл замислено и погледна към Елиза.
— Ти нали се казваш Харис? — обърна се Саймън към Елиза. Рейчъл бързо погледна мъжа си, а Елиза с разтреперан глас отговори:
— Да.
В страха си тя преувеличаваше опасностите и помисли, че вече се е появила обява за нейното бягство.