Всред пътниците на парахода беше и младият богат и виден джентълмен от Нови Орлеан Сен Клер. С него пътуваха дъщеря му — момиченце на петшест години, и една леди, която, изглежда, беше тяхна роднина и се грижеше за детето.
Том често виждаше това малко момиче. То беше необикновено подвижно. Да се задържи на едно място беше толкова трудно, колкото е трудно да се задържи слънчев лъч или пролетен ветрец, а който го видеше веднъж, не можеше лесно да го забрави.
Фигурката му представляваше съвършенство на детска красота, без да бъде пълничка, както биват обикновено децата. Лицето му пленяваше не само със своята изключителна красота, но и с особения си замечтан и сериозен израз, с дълбокия одухотворен поглед на теменужните очи с дълги ресници, с дългата лека като облак златистокестенява коса. Всичко това го отличаваше от другите лица и заставяше хората да се обръщат и да го гледат, когато тичаше нагоре-надолу по парахода.
Бащата и жената, която се грижеше за момиченцето, непрекъснато тичаха подир него, но едва успели да го хванат, то им се изплъзваше отново като лятно облаче. Тъй като никой не му се караше, нито го мъмреше, то правеше каквото му хрумне и неуморно тичаше по целия параход. Беше облечено винаги в бяло и като сянка се провираше навсякъде, без да се изцапа или замърси. Нямаше място или ъгълче на парахода и горе, и долу, където да не бяха се докосвали леките крачка на тази фея и където да не се мяркаше тази замечтана златна главичка с дълбоките сини очи.
Като изправяше приведената си глава, огнярят виждаше понякога тези очи да гледат учудено яростния пламък на пещта и да се отправят уплашено и със съжаление към него, сякаш се бояха, че го застрашава страхотна опасност. Кормчията често спираше да върти кормилото и се усмихваше, когато прекрасната главичка се появяваше за миг на прозореца на кабината. Хиляди пъти през деня при нейното появяване сурови лица се озаряваха с усмивка на необикновена кротост, а груби гласове я благославяха. Когато момиченцето тичаше безстрашно към опасни места, мазолести и изцапани ръце се протягаха неволно към него, за да го запазят.
Том, който беше добър и впечатлителен както повечето негри и обичаше простодушието и детското у хората, с ежедневно растящ интерес наблюдаваше малкото създание. Той знаеше голям брой залъгалки, с които можеше да привлече вниманието на децата, и реши да прояви умението си. Той можеше изкусно да изрязва малки кошнички ’от черешови костилки, да прави смешни фигури от желъди, страшни подскачащи човечета от бъзова сърцевина и беше ненадминат майстор на свирки от всички видове и големини. Джобовете му бяха пълни с най-разнообразни привлекателни предмети, които в миналото бе събирал за господарските деца. Сега той ги вадеше едно по едно постепенно и пестеливо като предисловие за запознаване и сприятеляване.
Момиченцето беше срамежливо и не му беше лесно да свикне с него. То кацваше като канарче върху някоя каса или бала близо до Том, който майстореше споменатите залъгалки, и с голяма стеснителност приемаше малките играчки, които той му предлагаше. Най-после те успяха да се сприятелят.
— А как се казва малката мис? — запита Том, когато намери, че нещата бяха назрели и вече можеше да постави подобен въпрос.
— Евангелина Сен Клер — отговори момиченцето. — Но татко и всички други ме наричат само Ева. А ти как се казваш?
— Казвам се Том. Но там далеч, в Кентъки, децата ми казваха чичо Том.
— Тогава и аз ще ти казвам чичо Том, защото, знаеш ли, ти много ми харесваш — каза Ева. — А закъде пътуваш, чичо Том?
— Не зная, мис Ева.
— Не знаеш? — учуди се Ева.
— Не. Ще ме продадат на някого. Не знам кой ще ме купи.
— Татко може да те купи — каза бързо Ева. — А ако те купи, ще живееш много добре. Ще го помоля още днес.
— Благодаря ви, моя малка леди — каза Том. В този момент параходът спря на малко пристанище, за да натовари дърва. Ева, щом чу гласа на баща си, се затича лекичко, към него. Том стана и отиде в същата посока, за да помогне на работниците, които товареха дърва на парахода.