— Татко, купи го, колкото и да струва — тихичко пошепна Ева. Тя бе се качила върху един сандък и обвиваше с ръце шията на баща си. — Ти имаш много пари, аз зная, а той много ми харесва.
— Защо ти е, котенце? Искаш да играеш с него като с дрънкалка, дървено конче или какво друго?
— Искам да го направя щастлив.
— Необикновено желание наистина…
Хейли подаде препоръчителното писмо от мистър Шелби. Младият човек го пое с върха на дългите си пръсти и небрежно го прочете.
— Почерк на джентълмен — каза той. — И културно написано… Но все пак ме смущава набожността на този човек — добави той и предишното лукаво пламъче блесна отново в очите му. — Страната ни е на път да загине благодарение на тези набожни бели хора… Толкова набожни политици има точно преди изборите, толкова набожност се среща навсякъде: и всред поповете, и всред управниците, че човек просто не знае кой ще го измами. Не знам как се харчи напоследък набожността. Но колко я оценявате у вашия човек?
— Ето че пак се шегувате — усмихна се Хейли. — Но има нещо вярно във всичко това. Набожният честен негър обаче за нищо на света не би отишъл против съвестта си. А за Том нали прочетохте какво пише старият му господар.
— Добре, добре. — И младият джентълмен подаде на търговеца пачка банкноти. — Ето пребройте си парите, приятелю.
— Така, отлично! — каза Хейли, целият сияещ от радост. Той извади мастило и след няколко минути актът за продажбата на Том беше готов.
— Да вървим, Ева. — И Сен Клер взе дъщеря си за ръка и отиде с нея на другия край на парахода. Той небрежно бутна с върха на пръста си негъра за брадата и му каза добродушно: — Погледни и виж дали ще ти хареса новият господар!
Том вдигна глава. Естествено бе това младо и красиво лице да хареса на всеки, който го погледнеше. Том се просълзи и каза развълнувано:
— Господ да ви благослови, господарю!
— Да се надяваме, че ще ме благослови… Как се казваш? Том? Можеш ли да караш коне, Том?
— Винаги съм се занимавал с това — каза Том. — Мистър Шелби отглеждаше много коне.
— Добре, ще те направя кочияш, но при условие че няма да се напиваш повече от веднъж в неделята освен в извънредни случаи. Том го погледна учуден и оскърбен и каза:
— Аз никога не пия, господарю.
— Слушал съм ги такива и друг път. Том. Но ще видим. Ако това, което казваш, е истина, ще бъде от голяма полза за всички ни. Ти не се обиждай, приятелю — добави той, като видя, че Том продължава да бъде мрачен. — Не се съмнявам в твоите добри намерения.
— Да, господарю — отвърна Том.
— И ти ще бъдеш добре при нас — добави Ева. — Татко е толкова добър към всички; само че обича да се шегува.
— Татко ти е много задължен за препоръката — засмя се Сен Клер и се Отдалечи.
Глава XV
ЗА НОВИЯ ГОСПОДАР НА ТОМ И ЗА РАЗНИ ДРУГИ НЕЩА
Тъй като съдбата на нашия скромен герой Том се преплете с живота на хората от висшето общество, трябва да кажем няколко думи за тях.
Огъстин Сен Клер беше син на голям плантатор от Луизиана.
Семейството му произхождаше от Канада. Баща му и чичо му напуснаха тази страна и се заселиха единият в прекрасна ферма във Вермонт, а другият стана богат плантатор в Луизиана. Майката на Огъстин беше французойка. Прадедите й — хугеноти — бяха емигрирали в Луизиана още в началото, когато този щат започваше да се заселва. Тя беше необикновено издигнат човек, жена с рядка душевна чистота и Огъстин нарече дъщеря си на нея с надежда тя да стане като баба си. Жена му не одобряваше голямата му обич и привързаност към детето и го ревнуваше. Откакто се роди Ева, тя почна да боледува и непрекъснато се оплакваше от най-различни страдания, но най-често от мигрена и с дни не излизаше от стаята си. Цялата къща остана в ръцете на слугите и Сен Клер не намираше семейното си огнище особено приятно и привлекателно. Единствената му дъщеря беше много нежно дете и той се страхуваше за здравето, дори за живота й, тъй като тя растеше едва ли не без майчини грижи. Затова той я взе със себе си при едно пътуване до Вермонт и убеди братовчедка си — мис Офелия Сен Клер — да дойде с него в Нови Орлеан. И сега те тримата се връщаха с парахода, гдето ги представихме на нашите читатели.
А докато далечните куполи и кули на Нови Орлеан постепенно израстват пред нашия поглед, имаме тъкмо време да се запознаем с мис Офелия.
Който е пътувал през щатите Нова Англия, сигурно си спомня, че е виждал в някое прохладно селце голяма фермерска къща с чист тревист двор, засенчен от гъстата зеленина на кичести кленове. Той си спомня реда и тишината, вечния и ненарушим покой, които облъхват тези места. Всичко там е прибрано и подредено. Нито един кол на оградата не стои накриво. Тревистият двор с люлякови храсти, посадени точно под прозорците на къщата, е спретнат и чист. А вътре колко чисти са просторните стаи — сякаш в тях никога нищо не се случва, сякаш никога нищо не се прави. Там всичко е на мястото си и животът тече равномерно и точно както старият часовник в ъгъла. В къщата няма прислуга и при все това домакинята — стара жена с белоснежна шапчица и очила, всеки следобед седи между дъщерите си с ръкоделие в ръце, които сякаш нямат никакво друго занимание, нито пък им предстои някаква друга работа. Когато и да отидете, вие сигурно ще ги заварите в гостната. Всичката работа е била свършена в някой отдавна забравен ранен час. Старият кухненски под е чист — няма нито едно петънце. Масите, столовете и разните кухненски принадлежности са винаги в пълен ред, въпреки че там се слага трапеза три-четири пъти на ден, там се пере и се глади и пак там по някакъв тайнствен начин се произвежда немалко сирене и масло.