В такава ферма, в такъв дом и в такова семейство мис Офелия беше прекарала четиридесет и пет години спокойно съществуване, когато братовчед й я покани да отиде в неговия дом на Юг. Тя беше най-възрастната дъщеря в семейството, но родителите й продължаваха да я смятат за дете. Предложението да отиде в Нови Орлеан представляваше за цялото семейство много голямо събитие. Старият побелял баща извади от шкафа с книги атласа и провери точната ширина и дължина на този град. Добрата стара майка се тревожеше: „Казват, че Орлеан е ужасно място“… На нея й се струваше, че да се отиде в Нови Орлеан, е все едно да се отиде на Сандвичевите острови всред езичниците.
Слухът, че „ставало дума“ мис Офелия да отиде с братовчед си в Нови Орлеан, бе достигнал до свещеника, до доктора и до магазина за дамски шапки на мис Рибоди. И естествено цялото селце започна да разисква събитието. Твърдеше се със сигурност, че Огъстин Сен Клер беше дал петдесет долара в брой на мис Офелия да си купи най-хубаво облекло и че вече са пристигнали от Бостон две нови копринени рокли и една шапка за нея. Всички признаха единодушно, че такъв чадър, какъвто мис Офелия получи от Ню Йорк, не бе виждан дотогава в този край… Казваха също, че имала копринена рокля, която могла да направи впечатление сама по себе си независимо от това кой я носи. Разпространяваха достоверни слухове за носните й кърпички; говореха, че имала една, цялата в ажури, а другата била с дантела по края. Дори се добавяше, че имало бродерия в ъглите, но това последно твърдение остава неизяснено и до денднешен.
Ето я мис Офелия — висока, суха, кокалеста, тя стои пред вас, облечена в кафява пътническа рокля от лъскав лен. Лицето й е слабо, със заострени черти, устните й стиснати, както бива у хора, които имат определено становище по всички въпроси. Острите й тъмни очи забелязваха всичко и сякаш постоянно диреха нещо, което да оправят.
Движенията й бяха, резки, решителни и енергични. Тя говореше малко, но когато искаше да каже нещо, казваше го без заобикалки — направо и ясно. Тя беше олицетворение на ред, методичност и точност — вършеше всичко като часовник и беше неуморима като локомотив. Тя дълбоко презираше и се ужасяваше от всичко, което беше в противоречие на нейните принципи и характер.
Грехът на греховете в очите на мис Офелия — най-голямото зло на света, тя определяше с една много обикновена и важна дума от речника си — „безредие“. И с тази дума тя обозначаваше всички постъпки, които не бяха пряко и неизбежно свързани с това, което човек си е предначертал. Хората, които не вършеха нещо или не знаеха точно какво трябва да правят, или пък намираха най-преките пътища за осъществяване на това, което са започнали, срещаха само дълбокото презрение на мис Офелия. Тя изразяваше най-често това свое презрение не с думи — с това не ги удостояваше, — а с ледено мълчание.
Мис Офелия имаше ясен, здрав и подвижен ум. Тя познаваше основно историята и по-старата класическа литература на Англия и правилно разсъждаваше в рамките на своя кръгозор. Но основният принцип в живота на мис Офелия, който стоеше за нея над всичко, това беше чувството й за дълг; нему тя се покоряваше робски. Веднъж убедена, че „пътят на нейния дълг“, както тя се изразяваше, е в тази или друга насока, тя ще мине през огън и вода, за да го изпълни. Тя беше готова да се хвърли в кладенеца или да се изправи пред дулото на заредено оръдие, стига да е сигурна, че това е неин дълг.