Нейните изисквания за справедливост бяха толкова високи и толкова всеобемащи, че въпреки всичките си героични усилия тя не можеше да достигне своя идеал и често биваше потискана от чувството за собственото си несъвършенство.
Но как можеше тогава мис Офелия да се разбира с Огъстин Сен Клер, този весел, непостоянен, непрактичен и неточен човек, който небрежно и безчувствено погазваше най-скъпите й навици и убеждения.
Истината беше, че мис Офелия много го обичаше. Когато беше малко момче, тя го учеше закон божи, кърпеше дрехите му, решеше му косата и го насочваше по пътя, по който трябваше да върви. В сърцето й имаше все пак едно топло кътче и Огъстин, който лесно печелеше човешките сърца, го беше завладял. Затова той лесно можа да я убеди, че пътят на нейния дълг води към Нови Орлеан, че тя трябва да поеме грижите за Ева и да спаси дома му от разруха, докато жена му боледува. Мисълта, че къщата е останала, без да има кой да се грижи за нея, трогна мис Офелия. Освен това тя обикна прекрасното малко момиченце, към което не можеше човек да не се привърже. И въпреки че тя считаше Огъстин за „езичник“, все пак го обичаше, смееше се над шегите му и за голямо учудване на всички се примиряваше с недостатъците му. Но повече за мис Офелия читателят ще узнае, когато лично се запознае с нея.
Сега тя е в каютата си, заобиколена от голям брой най-различни малки и големи пътни чанти, сандъци, кутии и кошници, които усърдно стяга, заключва и връзва.
— Ева, знаеш ли точно всичкия си багаж? Разбира се, че не. Децата не помнят тези неща, Я да го проверим: ето пътническата ти чанта на точки и малката синя картонена кутия с най-хубавата ти шапка. Това прави две; гумената ти чанта — три; кошничката ми за ръкоделие — четири; картонената ми кутия — пет; кутията ми за якички — шест; коженият ми куфар — седем. Но къде си сложила чадърчето? Дай да го обвия в книга и завържа заедно с моя — ето така!
— Но защо, леличко? Нали скоро ще бъдем у дома?
— За да се запази по-добре, мое дете. Човек трябва да си пази нещата, ако изобщо иска да има нещо. А, Ева, сложи ли напръстника на мястото му?
— Наистина, леличко, не помня.
— Нищо, ще прегледам сама кутията ти… Ето го напръстника, восъка, две макари, ножици, ножче, игли… Всичко е на място! Но не мога да си представя как си пътувала на идване сама с татко си. Как не си изпогубила всичко.
— Да, наистина, леличко, аз изгубих много неща. Но когато спирахме някъде, татко наново купуваше това, което липсваше.
— Боже мой, нима може да се постъпва по този начин?
— Защо, леличко, това е много удобно.
— Това е ужасно безредие — отсече мис Офелия.
— Леличко, какво ще правим сега? — извика Ева. — Този куфар тука е толкова пълен — не може да се затвори!
— Той трябва да се затвори — изкомандува лелята, притисна нещата и скочи върху капака на куфара. Все пак оставаше малък отвор. — Ева, ела и ти отгоре — не се обезсърчаваше мис Офелия. — Този куфар трябва да се затвори и заключи; Значи ще го направим… и толкова.
И куфарът, сигурно уплашен от нейната решителност, се предаде. Ключалката щракна. Мис Офелия завъртя ключето и го сложи победоносно в джоба си.
— Сега сме готови. Време е да се изнесе багажът. Но къде е татко ти? Ева, иди да го потърсиш.
— О, той е отсреща в пушалнята и яде портокал.
— Той може би не знае, че вече пристигаме — започна да се вълнува лелята. — По-добре иди да го повикаш.
— Татко никога за нищо не бърза — отговори Ева. — И ние още не сме стигнали пристанището. Нека излезем на палубата… Виж, това е нашата къща, там, на онази улица!
Параходът тежко пъшкаше като голямо чудовище и се промъкваше между-другите кораби на пристанището. Ева радостно показваше разните кули, куполи и други забележителности на родния си град.
— Да, да, милинка, прекрасно е — каза мис Офелия. — Но, боже мили, параходът спря! Къде е баща ти?
Настъпи неизбежната при подобни случаи суматоха. Носачи сновяха нагоре-надолу, мъже мъкнеха куфари, пътнически чанти, сандъци. Жени неспокойно викаха децата си и всички се тълпяха към стълбата за пристанището.
Мис Офелия седна решително на току-що победения куфар. Тя бе наредила целия багаж в образцов военен ред и изглеждаше твърдо решена да го брани докрай.
Около нея се сипеха предложения: „Да взема ли куфара ви, госпожо?“, „Да ви помогна ли, мисис?“, „Да ви пренеса ли багажа, мисис?“ Но мис Офелия стоеше строга, изправена като забодена игла, стискаше свързаните чадъри и отказваше предложените й услуги с мрачна решителност, която плашеше дори носачите. От време на време тя се обръщаше към Ева: