— Какво има? — запита мис Офелия и се приближи към него.
В градината на скамейката, покрита с мъх, седеше Том. И двата ревера на сакото му бяха накичени с жасминови цветчета. Ева се смееше весело и нанизваше на шията му венец от рози. После като врабче скочи на коленете му и продължаваше да се смее:
— О, Том, колко си смешен!
Том се усмихваше спокойно и добродушно на своята малка господарка и изглежда, се забавляваше не по-малко от нея.
— Огъстин, как допускаш това? — извика мис Офелия.
— Защо не? — запита Сен Клер.
— Не знам, но струва ми се, че е ужасно!
— Вие не бихте видели нищо лошо в това, едно дете да гали куче, даже ако то е черно. Но едно създание, което мисли, разсъждава и чувствува, ви кара да потръпнете. Признай го, братовчедке. Ето какви сте вие на Север. Аз често съм забелязвал колко силно е отвращението ви към негрите. Вие се гнусите от тях, сякаш са жаби или змии, а в същото време се застъпвате за тях. Възмущавате се, когато са зле третирани, но не искате да имате нищо общо с тях. Ще ги откарате далеч от погледа си, някъде в Африка, а след това ще изпратите мисионери да се разправят с тях. Не е ли така?
— Да — замислено отговори мис Офелия, — има нещо вярно в това, което казваш.
Животът на Том не беше лош и той като че нямаше от какво да се оплаква. Ева със своята инстинктивна благодарност и благородство се бе привързала към Том и бе помолила баща си да го остави на нейно разположение и да нареди той да я придружава на разходка и при езда. И на Том беше заповядано да оставя всяка работа и да бъде с мис Ева, щом като тя пожелае. Задължение, което не му бе неприятно. Сен Клер държеше извънредно много на външния вид на слугите си и Том носеше костюм от тънко сукно със снежнобели ръкавели и яка, касторена шапка и лъскави ботуши. Той почти не работеше в конюшнята — всичката работа извършваше неговият помощник, защото господарката му не искаше да има кочияш, който мирише на коне.
Една неделна сутрин Мари Сен Клер, облечена в разкошна рокля, стоеше на верандата и закопчаваше диамантената си гривна. Потънала в скъпоценности, дантели и коприна, тя се беше приготвила да блесне в църквата, посещавана от висшето общество на Нови Орлеан. Мари много държеше да се покаже набожна в неделен ден… Стройна, елегантна, изящна във всичките си движения, обвита в дантеления си ешарф като в облак, тя знаеше, че е много хубава и беше в прекрасно настроение. До нея мис Офелия представляваше пълна противоположност. Не че мис Офелия нямаше също така хубава рокля, шал и тънка носна кърпа, но сухата й и лишена от грация фигура даваше отпечатък на всичко, което носеше, докато у Мари всичко беше грациозно.
— Къде е Ева? — запита Мари.
— Детето остана за момент по стълбите да каже нещо на Мами.
Да чуем какво казваше Ева на Мами.
— Мила Мами, много ли те боли глава?
— Боже мой, мис Ева, напоследък винаги ме боли глава, но не се тревожете.
— Радвам се, че ще поизлезеш. Мами. — И Ева’я прегърна.
— Мами, вземи моето стъкълце с амоняк.
— Какво говорите, мис Ева, вашето златно стъкълце с диаманти! Не, това е невъзможно.
— Защо не? На мене не ми трябва, а ти имаш нужда от него. Мама винаги употребява своето стъкълце против главоболие. И на тебе ще ти помогне. Ще го вземеш, нали, за да ми направиш удоволствие?
— Какво мило дете сте вие, мис Ева — каза Мами трогната. Ева плъзна стъкълцето в пазвата й, целуна я и бързо изтича по стълбите.
— Защо се забави? — запита я майка й.
— Спрях се, за да дам на Мами моето стъкълце с амоняк. Може да й потрябва в църквата.
— Ева! — И Мари сърдито тропна с крак. — Да дадеш своето златно стъкълце на Мами! Кога ще се научиш кое може да се прави и кое не може? Още сега върви да го вземеш обратно.
Ева тъжно наведе глава и тръгна към къщи.
— Но, Мари, остави детето на мира — намеси се Сен Клер.
— Нека постъпи както иска.
— Братовчеде, нали и ти ще дойдеш с нас на църква — ненадейно го запита мис Офелия.
— Не, благодаря, няма да дойда.
— Бих искала Огъстин поне веднъж да дойде на църква — каза Мари. — Но у него няма нито капка религиозно чувство. Това е просто неприлично!
— Виж какво, Ева — обърна се Мари към дъщеря си по пътя за църквата. — Към слугите си човек трябва да бъде добър, но да се отнася с тях, сякаш са негови роднини или равни на него, това не е редно. Да речем, че Мами се разболее, ще я сложиш ли да спи при тебе в твоя креват?
— Да, мамо — каза Ева, — защото тогава ще ми бъде по-лесно да се грижа за нея, а и леглото ми е по-удобно от нейното.