Мари изпадна в пълно отчаяние от отговора на дъщеря си. Детето нямаше понятие от етикета на своето общество.
— Какво да направя, за да ме разбере това дете? — каза тя.
— Нищо — отговори мис Офелия многозначително.
Ева се смути и омърлуши, но за щастие децата бързо менят впечатленията си. След няколко минути тя весело се смееше на разни неща, които виждаше от прозореца на каретата.
— Сега дамите да ми разкажат какво им сервираха днес в църквата — каза Сен Клер, когато всички бяха насядали на масата за обяд.
— О, проповедта беше чудесна! — отговори Мари. — Ти трябваше да я чуеш. Отговаряше напълно на моите разбирания.
— Трябва да е било много поучително — каза Сен Клер.
— Да, пасторът доказваше, че всички разграничения в обществото са създадени от господа и че естествено и прекрасно е хората да се делят на висши и нисши; че едни са създадени да се подчиняват, други да заповядват и така нататък. Той така добре свърза тези мисли с робството и с целия този глупав шум, който се прави около него, и много убедително доказа, че Библията е на наша страна и поддържа всички наши институции. Много съжалявам, че не го чу.
— О, не, благодаря! — отговори Сен Клер. — Това мога да науча от всеки вестник и в същото време да изпуша една пура — нещо, което не мога да направя в църквата, нали?
Глава XVII
КАК СЕ ЗАЩИЩАВА СВОБОДНИЯТ ЧОВЕК
Привечер в квакерската къща настъпи леко раздвижване. Рейчъл Холидей се движеше безшумно из къщата, вадеше от своите домакински запаси най-необходимото за бегълците, които щяха тази нощ да напуснат техния дом.
Следобедните сенки се удължаваха към изток. Огненочервеното слънце стоеше замислено на хоризонта, а жълтите му спокойни лъчи осветяваха малката спална стая, където седяха Джордж и Елиза. Той държеше детето на коленете си и стискаше ръката на Елиза. Лицата и на двамата бяха замислени и сериозни, а по бузите им имаше следи от сълзи.
— Да, Елиза — каза Джордж. — Всичко, което казваш, е вярно. Ти си добра, много по-добра от мене; аз ще се помъча да постъпя, както ти искаш. Ще се постарая да се покажа достоен за свободата си.
— А когато бъдем в Канада — каза Елиза, — аз ще ти помагам. Зная много добре да шия; мога да пера и да гладя най-тънко бельо; и двамата заедно все някак ще се справим с живота.
— Да, Елиза, важното е да сме заедно ти, аз и детето. Ако тия хора знаеха какво щастие е за един мъж да чувствува, че жена му и детето му са негови! Аз се чувствувам богат и силен, въпреки че притежавам само две голи ръце. И повече от това не ща. Аз съм вече на двадесет и пет години и макар че през целия си живот съм работил мъжки, нямам нито един цент в джоба си, нямам покрив над главата си или парче земя, което да нарека мое. И въпреки това ще бъда щастлив и благодарен, стига да ме оставят на мира. Ще работя и ще пратя пари на мистър Шелби, за да откупи теб и детето. А колкото за моя бивш господар, нему не дължа нищо — аз съм му платил пет пъти повече, отколкото той е могъл въобще да похарчи за мене.
— Но ние сме още в опасност — забеляза Елиза. — Още не сме в Канада.
— Вярно — отвърна Джордж, — но мене ми се струва, че вече дишам свободен въздух и това ме прави по-силен.
В този момент се чуха тревожни гласове от съседната стая. Почука се на вратата. Елиза трепна и стана да отвори.
На вратата се показа Саймън Холидей заедно с един тънък и висок червенокос младеж с хитър и проницателен израз на лицето.
— Това е нашият приятел Файниъс Флечер — представи го Саймън. — Той е чул нещо, което е важно за теб и за останалите ти спътници, Джордж. Добре е да го чуеш.
— Да, научих — започна Файниъс. — И това показва, че на някои места човек трябва да спи с едното ухо нащрек, както винаги съм казвал. Миналата нощ се отбих в една усамотена и малка гостилница. Ти си спомняш това място, Саймън: там продадохме миналата година ябълки на съдържателката — една дебела, с големи обици. Бях капнал от уморителната езда, хапнах и докато чаках да ми приготвят легло, се проснах върху един куп чували в ъгъла, метнах си биволската кожа и, разбира се, заспах.
— С едното ухо, Файниъс, нали? — запита спокойно Саймън.
— Не, и с двете спах като пребит цели два часа, защото бях ужасно изморен. А като се събудих, гледам няколко мъже седнали около масата, пият и си говорят. Помислих, чакай да разбера за какво говорят, особено като чух да споменават нещо за квакерите. „Ясно е — каза един, — че са в квакерското селище.“ Тогава наострих уши и разбрах, че говорят за нашите приятели. Останах да лежа и чух целия им план. „Младият човек, казаха те, трябва да се върне в Кентъки обратно на господаря му, който така ще го накаже, че никой друг негър да не посмее да бяга“; жена му двама от тях се гласят да откарат и продадат сами в Нови Орлеан и си правят сметка да получат хиляда и шестотин, хиляда и осемстотин долара; за детето казаха, че ще го дадат на един търговец, който го бил купил; после казаха, че момчето Джим и майка му ще върнат на господарите им в Кентъки. Казаха още, че двама полицаи от съседния град щели да им помогнат да заловят бегълците. Младата жена щели да изправят право пред съда. Там един от тях, един такъв дребничък, който бил красноречив, щял да се закълне, че тя е негова собственост. Те се досещат по кои път ще минем тази нощ и ще тръгнат по дирите ни шестима, а може би и осем души. Това е — какво да правим сега?