— Елиза — каза Джордж, — хората, които имат приятели, къщи, земи и пари, не могат да се обичат така, както се обичаме ние с тебе — ние нямаме нищо друго освен любовта си. Преди да те видя, Елиза, никой друг не ме е обичал освен нещастните ми изтерзани майка и сестра. Спомням си сутринта, когато търговецът отвеждаше Емилия. Тя се промъкна до ъгъла, където бях заспал, и каза: — Бедни Джордж, твоят последен приятел си отива. Какво ще стане с тебе сега, нещастно дете? Аз скочих, прегърнах я и плаках, и ридах и тя плака — това бяха последните нежни, мили думи, които чух… Десет дълги години, през които сърцето ми посърна и изсъхна като пепел. Тогава те срещнах… Твоята любов — ами тя сякаш ме възкреси от мъртвите. Оттогава станах друг човек. И сега. Елиза, аз ще дам последната си капка кръв, но те няма да те вземат от мене. За да те отнемат, трябва да минат през трупа ми.
— Господи, съжали се над нас! — каза Елиза, като ридаеше.
— Помогни ни да напуснем заедно тази страна… повече нищо не желаем.
В това време влезе Рейчъл… взе нежно Елиза под ръка и я отведе до масата за вечеря. Когато всички бяха седнали до масата, на вратата се почука леко: Влезе Рут.
— Дойдох само за минутка да донеса тия чорапки на детето — каза тя. — Ето три чифта, хубавки и топлички — вълнени са. В Канада е така студено. Ти не се страхуваш, Елиза, нали? — добави тя, изтича до нея, топло й стисна ръката и успя да мушне няколко сладки в ръцете на Хари. — Донесох за Хари малко от тези сладки за из път — каза тя и се мъчеше да извади от джоба си пакетчето. — Децата, знаете, обичат винаги да си похапват.
— О, благодаря ти. Ти си толкова мила — каза Елиза.
— Ела, Рут, седни с нас на вечеря — каза Рейчъл.
— Не мога по никой начин. Оставих бебето на Джон, а във фурната има бисквити. Не мога ни минута повече да се бавя. Джон ще изгори всичките бисквити и ще даде на детето всичката захар от захарницата. Все така прави — засмя се малката квакерка.
— Хайде, сбогом, Елиза! Сбогом, Джордж! Добър път! — извика тя и с леки стъпки изтича навън.
Малко след вечерята пред вратата спря голяма закрита кола. Нощта беше звездна и безоблачна. Файниъс скочи живо от капрата, за да настани пътниците. Джордж се показа на вратата с детето на едната си ръка и Елиза, подпряна на другата. Той вървеше с твърда стъпка и гледаше смело и решително. След тях пристъпваха Саймън и Рейчъл.
— Излезте за малко — каза Файниъс на тези, които бяха в колата, — за да постеля в дъното за жените и детето.
— Файниъс, вземи тези биволски кожи — каза Рейчъл, — направи им колкото може по-удобна седалка; уморително е да се пътува цяла нощ.
Джим излезе пръв, като внимателно подкрепяше старата си майка, увиснала на ръката му, която гледаше наоколо с такъв страх, като че преследвачите можеха да дойдат всеки момент.
— Джим, пистолетите ти в ред ли са? — тихо, но твърдо попита Джордж.
— Да, разбира се — отвърна Джим.
— И ти знаеш какво трябва да правиш, ако ни настигнат.
— По-добре да не знаех — отговори Джим, като пое дълбоко въздух с широките си гърди. — Мислиш ли, че ще ги оставя наново да ме разделят от майка ми?
Докато те говореха, Елиза се сбогува с милата си приятелка Рейчъл, а Саймън й помогна да се качи в колата. Тя се промъкна с детето до задната част на колата и седна сред биволските кожи. После помогнаха на старата жена да се качи и да седне до нея. Джордж и Джим се настаниха върху дървената седалка срещу жените, а Файниъс се покачи на капрата.
— Добър път, приятели — извика Саймън.
— Бог да те благослови — му отговориха в хор пътниците. И колата затрополи и се задруса по замръзналия път. Непрестанният грохот на колелата и друсането по лошия път не позволяваха никакъв разговор. Колата трещеше през дълги и тъмни гористи местности, през широки и мрачни полета, ту възлизаше на някой хълм, ту се спускаше в някоя долина и час след час те се отдалечаваха все повече и повече. Детето скоро заспа дълбоко в полата на майка си. Нещастната изплашена стара жена най-после се поуспокои. С напредването на нощта дори страховете на Елиза не можаха да й попречат да задреме. Най-бодър между всички бе Файниъс и той се забавляваше през дългия път, като свиркаше някакви песни, които съвсем не бяха квакерски.
Към три часа Джордж дочу много ясно бърз тропот на конски копита, който не беше много далеч зад тях. Той бутна Файниъс по лакътя. Файниъс спря конете и се ослуша.
— Това трябва да е Майкъл — каза той. — Мисля, че познавам тропота на неговия галоп. — Той се надигна и загрижено загледа назад по пътя.