Без много да му мислят, Джордж и Джим скочиха от колата. Всички стояха в напрегнато мълчание, с лица, обърнати към приближаващия се конник. Тропотът наближаваше с всяка минута. Ето го, сега изчезна в низината, където не можеха да го видят. Но те чуваха острия бърз тътнеж на копитата все по-близо и по-близо. Най-после конникът се показа на хълма.
— Разбира се, това е Майкъл — каза Файниъс и извика: — Ей, Майкъл!
— Файниъс, ти ли си?
— Да, какво има? Идат ли?
— Съвсем близо… Осем или десет души… разгорещени от ракията… ругаят… разпенени — същински вълци!
Той още не беше довършил думите си, когато вятърът донесе едва уловим тропот на препускащи към тях конници.
— Качвайте се, момчета, бързо вътре! — извика Файниъс. — Ако ще трябва да се биете, нека ви откарам още малко по-нататък.
Джорд и Джим скочиха веднага вътре и Файниъс подкара с плясъка на камшика си конете в галоп. Майкъл яздеше успоредно с тях. Колата затрещя, заподскача — почти полетя по замръзналата земя. Но все по-ясно и по-ясно се чуваше шумът на преследващите ги конници. Жените го чуха, подадоха страхливо главите си навън и видяха на върха на един далечен хълм група конници като огромни сенки на фона на развиделяващото се небе. От следващата височина преследвачите, изглежда, забелязаха колата, чиято бяла брезентена покривка се виждаше отдалече. Вятърът донесе техните свирепи ликуващи крясъци. Елиза, прималяла, притисна детето до гърдите си. Старата жена стенеше и се молеше, а Джордж и Джим стиснаха в ръце пистолетите си, готови на всичко. Преследвачите бързо ги настигаха. Изведнъж колата направи остър завой и ги докара до подножието на стръмна като стена скала, издигаща се отвесно и непристъпно над цяла една уединена верига от много високи остри скали. Тази грамада от самотни скали се възправяше мрачна и могъща върху светлеещото небе и сякаш обещаваше прикритие и спасение. Файниъс знаеше добре това място от времето, когато като ловец беше обикалял този край, и бе подгонил конете за да стигне именно дотук.
— Бързо! Излизайте веднага! — извика той, като спря ненадейно конете и скочи от капрата на земята. — Всички след мене в скалите… Майкъл, вържи коня си за колата и карай при Амария. Доведи го заедно с неговите момчета да се поразговорят с тия разбойници.
С детето на ръце Файниъс се втурна като дива коза нагоре по скалата, след него Джим носеше на раменете си треперещата си майка, а Джордж и Елиза вървяха последни. Конниците стигнаха до подножието на скалата и с викове и ругатни започнаха да слизат от конете и да се готвят да преследват бегълците.
След като се катериха няколко минути, бегълците стигнаха хребета на скалата. Оттук пътеката продължаваше през едно дефиле, толкова тясно, че само един човек можеше да мине по него. Ненадейно тя ги изведе пред една пропаст, широка повече от три фута; от другата страна се възправяше грамада от скали, откъсната от останалата верига и издигаща се над пропастта на повече от тридесет фута височина — стръмна и отвесна като стените на крепост. Файниъс леко прескочи пропастта и сложи детето върху гладката равна площ на скалата, покрита със сух мъх.
— Бързо! Насам! Прескачайте, ако ви е мил животът — викаше Файниъс, докато един след друг всички прехвърлиха пропастта. Няколко натрупани камъни образуваха прикритие, което ги запазваше от погледа на преследвачите.
— Ето ни най-сетне — каза Файниъс, като се наведе над каменната защитна стена и видя нападателите възбудено и в безредие да възлизат по скалите. — Нека ни хванат, ако могат. Който се опита да дойде тук, трябва да мине само между тези две скали, а то значи да попадне под точния прицел на пистолетите ви. Разбирате ли, момчета.
— Разбрах — отговори Джордж. — И понеже това е вече наша работа, остави ние само да водим целия бой.
— Водете бой, колкото искате, Джордж — каза Файниъс, както дъвчеше листо от равнец. — Но предполагам, че ще ми позволите поне да му се любувам… Но вижте, тия приятели сякаш нещо се съвещават там долу и поглеждат нагоре, както гледат кокошките, когато се готвят да скочат на плета. Не е ли по-добре да ги предупредиш с две думи, преди да почнат да се изкачват, само да им кажеш любезно, че ще стреляме, ако се опитат.
Групата преследвачи, спряла долу — сега вече тя много ясно се разпознаваше при светлината на деня, — се състоеше от нашите стари познати Том Локър и Меркс с двама полицаи и няколко негодници, които с малко ракия лесно можеха да се съгласят да участвуват във веселия лов на негри.
— Е, Том, твоите чернокожи няма накъде повече да бягат — каза единият от тях.