Разбира се, тези периодически изблици представляваха неудобство за цялото домакинство, защото Дайна така ревностно пазеше лъснатите тенджери, че не позволяваше да се употребяват, поне докато не й преминеше страстта за чистене.
За няколко дни мис Офелия успя да преобрази съвършено цялата къща и да внесе образцов ред, но там, където резултатите зависеха от помощта на слугите, всичките й усилия бяха напразни.
Веднъж привечер, когато мис Офелия беше в кухнята, някое от негърчетата извика:
— Ей, гледайте, Пру идва и си мърмори нещо както винаги. В кухнята влезе висока костелива негърка, която носеше на главата си кошница със сухари и топли кифли.
— Здравей, Пру! Ти пак пристигна — каза Дайна. Лицето на Пру беше навъсено, а гласът й дрезгав и сърдит. Тя остави кошницата, приклекна на пода, подпря главата си с ръце и каза:
— Ох, господи! Да бях умряла!
— Защо приказваш така? — запита я мис Офелия.
— Нямаше вече да се мъча! — грубо отговори Пру, без да вдига очи.
— А защо пиянствуваш и буйствуваш, Пру? — запита камериерката, гиздава квартеронка, която поклащаше кораловите си обици, когато говореше.
Жената я погледна намръщено и ядовито.
— Може и ти някога да свършиш като мен. Много ще ми е драго да те видя тогава. Да, да. И тогава ще се радваш на всяка капка, която ще те кара да забравяш мъката си.
— Хайде, Пру — каза Дойна, — дай да видим сухарите. Ето мисис ще ти ги плати.
Мис Офелия купи няколко кифли и сухари.
— Има няколко купони в онази пукната кана върху шкафа. Джейк, качи се да ги вземеш.
— Купони ли? За какво ти са? — попита мис Офелия.
— Ние купуваме купони от нейния господар, а тя ни дава хляб срещу тях.
— И той всичко пресмята след това у дома — и пари, и купони, а ако липсва нещо; ме пребиват от бой.
— Така ти се пада — каза Джейн, хубавата камериерка, — щом се напиваш с техни пари! Тя наистина го прави, мисис.
— И пак ще го правя. Иначе не мога да живея… Пия, за да забравя мъката си.
— Много лошо и глупаво е — каза мис Офелия — да крадеш от господаря си, за да се напиваш!
— Може да е така, мисис. Но аз пак ще го правя. Да, аз ще го правя. Господи! Кога ще ме прибереш, за да се отърва от мъките си.
Бавно и с големи усилия продавачката стана и отново сложи кошницата върху главата си, но преди да излезе, тя погледна към квартеронката, която беше още там и пак подрънкваше обиците си.
— Мислиш се много красива с тях! Смееш се, въртиш се и се надуваш. Но почакай. Ще доживееш моите години и ще станеш една стара, нещастна, грохнала жена като мене… Дано това те сполети! — злобно изсъска старицата и излезе от кухнята.
Том, който беше в кухнята през време на разговора със старицата, тръгна след нея по улицата. Тя едва вървеше и от време на време глухо охкаше. Пред една врата тя спря, свали кошницата от главата си и започна да оправя износения си шал.
— Дай да понося кошницата — каза Том съчувствено.
— Защо? — отвърна жената. — Не се нуждая от помощ.
— Да не си болна или друго лошо нещо ти се е случило? — запита Том.
— Не съм болна — отсече жената.
— Много бих желал да ме послушаш и да престанеш да пиеш — каза Том, като я гледаше загрижено. — Това е гибелно и за тялото, и за душата.
— Няма какво да ми разправяш. Знам, че е грозно и лошо. Том изтръпна при тези страшни думи.
— Откъде си? — запита я той.
— От Кентъки. Държеше ме един да раждам деца за пазара — той ги продаваше, щом пораснеха. Накрая продаде и мене на един търговец на роби, от когото ме купи сегашният ми господар…
— И защо се пропи?
— За да забравя мъката си… Тук ми се роди друго дете и аз си мислех, че поне него ще си отгледам, защото господарят не търгуваше с роби. Беше такова едно хубаво, пълно, весело дете… и никога не плачеше. Мисис и тя обичаше да се занимава с него отначало. Но мисис се разболя и аз трябваше да я гледам. Тогава и мене ме хвана треска и млякото ми секна. Детето много отслабна, стана кожа и кости, а мисис не искаше да му купи мляко. „Храни го — казваше — с това, което ти ядеш.“ А нещастното дете отслабна още повече, то чезнеше всеки ден и все плачеше, горкото, и денем, и нощем — стана само кожа и кости. Господарката се сърдеше и казваше, че това било само от проклетия. Тя искаше то да умре, не ме оставяше да спя с него нощем, защото казваше, че детето ме държи будна и ставам негодна за работа. Накара ме да спя в нейната стая, а детето изнасях на мансардата. Там то плака до задушаване една нощ и умря… Оттогава като че все чувам неговия плач… А като се напия, забравям всичко…