Том се върна натъжен у дома.
Глава XIX
ВЪЗГЛЕДИТЕ И ПРЕЖИВЯВАНИЯТА НА МИС ОФЕЛИЯ ПРОДЪЛЖЕНИЕ
След няколко дни вместо старата Пру друга жена донесе сухари. Мис Офелия също беше в кухнята.
— Как е Пру? — извика Дайна.
— Пру’никога вече няма да дойде — отговори жената загадъчно.
— Защо? Да не е умряла?
— И ние не знаем… Тя е в избата — каза жената и погледна към мис Офелия.
Мис Офелия взе сухарите, а Дайна отиде да изпрати жената до вратата.
— И какво точно се е случило с Пру? — запита тя. Изглежда, че жената искаше да разкаже, но се страхуваше. Тя заговори тихо и тайнствено.
— Но да не казвате никому. Пру… тя пак се напи… и я затвориха в мазето… Там я оставиха целия ден… Чух ги да разправят, че била умряла… Мухите накацали по нея.
Дайна вдигна ръце. Като се обърна, видя до себе си Ева. Лицето й, бледо като платно, беше почти прозрачно. Големите й загадъчни очи бяха разширени от ужас.
— О, боже мой! На мис Ева ще й прилошее! И ние си нямаме работа — какви неща разправяме пред нея! Баща й ще побеснее.
— Не бой се, Дайна, нищо няма да ми стане — твърдо отговори Ева. — И защо да не слушам? Ти мене недей жали, а нещастната Пру.
— Не, не е така. Крехки момиченца като вас не бива да чуват такива работи…
Ева въздъхна и натъжена тръгна бавно нагоре по стълбите. Мис Офелия разтревожена запита какво се е случило с нещастната старица. Дайна й разправи всичко с най-малки подробности, а Том добави това, което бе научил от самата Пру.
— Възмутително! Боже мой, какъв ужас! — извика мис Офелия, като влезе в стаята, където Сен Клер се беше изтегнал и четеше вестник.
— Какво? Пак ли някакво беззаконие? — запита той.
— Ново беззаконие ли? Пребили са Пру до смърт — отговори мис Офелия и му разправи цялата история с най-големи подробности, като дори засилваше ужасите.
— Знаех, че рано или късно така ще свърши — каза Сен Клер и продължи да чете вестника.
— Знаел си?… И няма да направиш нещо в този случай? — възнегодува мис Офелия. — Не познаващ ли някое длъжностно лице или някой, който да се заинтересува от този въпрос?
— Общоприето е да се счита, че заинтересоваността на собственика в опазване на неговото имущество е достатъчна гаранция за негрите. Щом като робовладелецът собственоръчно погубва своята собственост, какво може да се направи? А, изглежда, че нещастната жена е била крадла и пияница, така че няма кой да я съжали.
— Но това е ужасно, Огъстин. Това е просто чудовищно.
— Аз нямам нищо общо с това, драга моя братовчедке. Да бих могъл, бих направил нещо. Но какво мога да направя, когато такива долни и жестоки хора не могат да действуват другояче. Те се ползуват с неограничена власт и пред никого не носят отговорност за своите злодеяния. Няма такъв закон, който да ги възпира. Нищо не ни остава, освен да си затваряме очите и да си запушваме ушите. Какво друго можем да направим?
— Да си затваряме очите! Да си запушваме ушите! Как можеш да допуснеш такова нещо?
— Но, мила моя, какво искаш всъщност? Това се отнася за цяла една класа. Негрите са нещастни същества — унизени, потънали в невежество, измъчени, попаднали всецяло, и то в ръцете на такива хора, каквито са болшинството от нашата среда — хора твърдоглави, безогледни и жестоки, които не се съобразяват дори със собствения си интерес. Какво може да направи почтеният и хуманен човек в такова общество, освен да затваря очите си и да стане коравосърдечен. Аз не мога да купя всеки срещнат нещастник; не мога да стана странствуващ рицар и да се заема да поправям всяка неправда в този свят. Най-многото, което мога да направя, е да се държа настрана от другите.
Изящното лице на Сен Клер се помрачи; той изглеждаше раздразнен, но отведнъж заговори усмихнато:
— Е, братовчедке, не ме гледай така сърдито. Ти повдигна само крайчеца на завесата и видя малко неща от това, което в една или друга форма става по целия свят. Ако почнем да се взираме във всички ужаси и бедствия на хората, няма да ни се живее. Все едно да се вгледаме много отблизо в кухнята на Дайна…
Сен Клер отново се облегна на кушетката и зачете вестника. Кипяща от възмущение, мис Офелия седна, разтвори плетката и започна да плете. Тя плетеше нервно; буря от негодувание напираше в гърдите й и най-после избухна:
— Не, Огъстин! Не мога да се примиря с това като тебе. И казвам ти: просто е възмутително, че ти защищаваш робството.